И Мариса имаше хубав глас. Когато сестра й проговори, нямаше по-щастлив човек от нея. Двете започнаха да пеят, играеха свързани с музиката игри, измисляха песни за родителите си и за тях самите.
Сам свиреше и пееше като ангел. На четири години можеше без проблем да хване всяка мелодия на пианото.
Мариса я научи на всичко, което самата тя знаеше, и не след дълго Сам стана по-добрата.
Двете сестри обичаха да седят на задната веранда и да свирят на лунна светлина. Понякога бяха готови да свирят до сутринта само за да бъдат заедно. Лъковете им се движеха в пълен синхрон, мелодията излизаше чиста и ясна и Мариса благодареше на съдбата, че има сестра, с която обичат да правят едни и същи неща.
— Можем да правим това цял живот — беше казала тя, когато навърши девет и още се наричаше Пати.
— Какво имаш предвид? — попита Сам.
— Никой друг не знае нашите песни… Можем да ги свирим, докато остареем.
— Ами ако се разделим?
— Няма да се разделяме!
— Понякога сестрите го правят.
— Тогава — беше казала тя — ще сключим договор. Ако някога се разделим, всяко лято ще се събираме и ще продължаваме да свирим.
— Обещаваш ли?
— Обещавам! — тържествено бе отговорила тя и двете се заклеха пред изгряващата над главите им луна.
Дълго време след това не се наложи да си спомнят за това обещание. Бяха една до друга през лятото, както и през всеки друг сезон. Най-трудният им момент беше, когато Мариса завърши гимназия една година преди Сам и трябваше да замине за Балтимор, за да продължи образованието си в медицинското училище. Сам трябваше да остане в гимназията и се наложи да се разделят. Но още на другата година се премести при нея и нещата продължиха както преди.
Обучението беше скъпо и те трябваше да помислят за допълнителни доходи. В края на всяка седмица грабваха цигулките и тръгваха по ирландските барове да свирят, за да платят таксите си. Станаха любимки на публиката в „Кръчмата на Моли“, „Речният камък“, „Бирената къща на Морън“. В съботните вечери там се събираха младежи. Идваха да си попеят и да потанцуват ирландски танци. Те обожаваха музиката на двете сестри.
Сам и Мариса нарекоха дуета си „Падналите ангели“, понеже смятаха, че е по-реалистично, а и по-забавно, да бъдат грешни. Но истината беше, че Мариса наистина мислеше сестра си за ангел. Тя беше невинна и мила, готова да дари всекиму усмивка. Грижеше се с любов за пациентите, раздаваше се без остатък. Музиката беше нейният отдушник. Даваше й възможност да освободи сърцето си от човешката болка, която събираше през седмицата в болницата. И двете горяха в работата си.
След дипломирането двете започнаха работа в балтиморската болница. Работеха много, понякога до пълно изтощение. Един ден решиха да си вземат отпуск и отидоха до Париж да се позабавляват. Цял следобед се разхождаха из улиците, обикаляха забележителностите и накрая, капнали от умора, седнаха да изпият по чаша вино на брега на Сена. Един мъж седеше на съседната маса. Беше мускулест, леко загорял, с тъмна коса, хваната на опашка. Носеше тъмни очила и черен кожен елек без ръкави, който очертаваше силно и мускулесто тяло. Това беше рок звездата Боно. Мариса и Сам се влюбиха в него от пръв поглед. Почерпиха го с питие, после още едно и скоро той се премести на тяхната маса. Вечерта продължи типично по ирландски: много приказки, много храна за душата и много вино. Боно пушеше като комин. Сам също запали, за да му прави компания. От своя страна той се възхити на готовността й да работи дори и в най-забутаното кътче на света, за да помага на болните и бедните.
Вдигнаха тост за бедните, за богатите, за Ирландия, Америка, Елвис, музиката, поезията, секса и падналите ангели.
— А сега за Дева Мария — извика Боно и се чукна за пореден път със сестрите. — Да ни донесе световен мир и да напълни стадионите с публика на концертите ни.
— Второто й име е Мери. — Сам посочи към Мариса.
— Това е име, което се запомня — каза той. — Мери! Или пък някоя негова версия — Мариана, Мойра, Мариса…
— Мариса! Вече ще те наричам така! — възкликна Сам и очите й светнаха. — Край с Пати!
Години по-късно, когато й се наложи да бяга и да крие самоличността си, Мариса прие това име.
На раздяла Боно им стисна сърдечно ръцете. Миришеше на цигари, пот и одеколон и приличаше на Сейнт Емилиян. Пръстите му бяха груби и удебелени от непрекъснатия допир със струните на китарата и те не искаха да го пуснат, преди да получат поне по една целувка.