— Никога няма да забравя тази вечер! — промълви Сам, когато най-после се отправиха към хотела покрай ярките светлинки над Сена, които превръщаха целия град в златна градина. Нощта беше толкова красива, че изглеждаше вълшебна, сякаш градът искаше да ги омагьоса и да открадне сърцата им. Мариса хвана сестра си под ръка.
— Това, което каза… — започна тя, — че искаш да работиш за Световната здравна организация… Звучеше, сякаш наистина искаш.
— Знаеш, че го искам — прегърна я Сам, — но не знам как ще живея без теб.
Стана така, че Мариса замина първа. Сам наистина се свърза със Световната здравна организация чрез болница „Джон Хопкинс“ и скоро започна да пътува с техни екипи. Не непрекъснато — един-два пъти в годината. Но сестрите продължаваха да свирят и да живеят заедно в една порутена къща близо до пристанището на Балтимор, докато Мариса се омъжи и замина за Бостън.
Тогава се сетиха за обещанието, което си дадоха като деца на задната веранда на родната им къща. Не беше трудно да го спазват. Сам харесваше първия й съпруг и беше на седмото небе, когато разбра, че ще става леля. Раждането на Джесика ги сближи още повече и изглеждаше, че нищо на този свят не може да ги раздели.
— Това, което свириш, е много хубаво, мамо! — прекъсна мислите й Джесика. — Какво е?
— Моцарт — отвърна Мариса.
— Не звучи като нашата музика.
— Така е, писано е за класическа цигулка.
Джесика се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива да чуе майка си да свири отново, че Мариса се почувства виновна, дето я бе лишавала от това удоволствие.
— Как ги различаваш?
— Джес — погледна я майка й, — знаеш разликата не по-зле от мен.
Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи, защото леля й беше тази, която я научи.
— Между двата инструмента няма никаква разлика — каза майка й. — Всичко зависи от начина на свирене.
— Класическата цигулка се слуша с ума, а нашата — със сърцето — продължи мисълта й Джесика, но Мариса можеше да се закълне, че чува гласа на Сам. Тя често цитираше старата госпожица Тили Лонерган, най-добрата цигуларка в Балтимор, и Джеси беше запомнила всяка дума.
— И класическата има струни, и нашата има струни — продължи дъщеря й. — С класическата свириш седнал, а с нашата трябва да си прав…
Тези различия обикновено я разсмиваха, но този път беше различно. Сълзите потекоха по страните й.
— Ох, миличка…
— Мамо, защо леля не иска да дойде?
— Не знам, Джеси, но това направо ме влудява — изпъшка Мариса и я притегли към себе си.
Момичето се притисна към гърдите й и захлипа. Мариса се ядоса на себе си. Защо й трябваше да вади цигулката? Добре си беше в килера.
— Не плачи, скъпа. Сам не се сърди на теб! — прошепна и зарови пръсти в косите й. — Не се разстройвай!
— Тя никога няма да забрави какво се случи — изплака Джесика. — Иначе щеше да е тук сега.
Мариса усети остра болка в сърцето. Сам не можеше да й прости, това беше ясно, но защо наказваше Джесика? Тя зареди утешителни думи, повтори няколко пъти, че всичко ще бъде наред, че леля й непременно ще пише или ще се обади, щом се върне в Щатите. Но и тя се измъчваше, колкото и да се мъчеше да покаже, че е спокойна. И реши твърдо — трябва да намери начин да каже на Сам какво им причинява.
Джесика вдигна глава, взе цигулката и лъка и ги сложи в ръцете на майка си. В очите й се четеше молба и Мариса си припомни как след смъртта на баща й, единствено музиката можеше да я успокои. Пое цигулката и й се усмихна:
— Какво искаш да ти изсвиря?
— „Ела на Хълма“.
Тя кимна. Знаеше, че ще бъде тази песен. Прокара лъка по струните и поде старата сантиментална мелодия. Джесика затвори очи. Мариса свиреше, загледана в лицето на дъщеря си. Чертите й бяха нежни и деликатни, изглеждаше толкова млада и невинна. Сякаш виждаше Сам, когато беше на нейните години.
Можеше ли наистина да се е случило нещо със сестра й? Някакъв инцидент, нещо в тази дива страна Перу? Нищо не се бе случило, тръсна глава Мариса. Просто си затваряше очите пред очевидната истина, която дори и Джесика беше прозряла — Сам не искаше да ги вижда повече.
Замисли се за Патрик Мърфи. Запозна се с него преди месец. Издирвал Лили години наред и най-накрая я открил в Кейп Хоук. Стори й се толкова стабилен, толкова упорит, десет години не се отказал да я търси. Можеше да му се обади и да го помоли за съдействие. Само да провери дали Сам е добре.