Патрик си наложи да бъде спокоен и попита:
— Какво стана?
— И аз непрекъснато се питам. Не беше нещо конкретно. Тя не можеше спокойно да гледа как малко по малко започнах да губя себе си. Сам е силна жена, каквато бях и аз, преди да го срещна. И двете имахме големи планове. Станахме медицински сестри, защото искахме да помагаме на най-болните и най-бедните по света… — Гласът й секна и тя отдалечи слушалката от себе си.
Патрик замълча, за да й даде време да се съвземе. Разбираше за какво говори. Докато беше в Кейп Хоук, забеляза, че от време на време тя го гледа като преследвано животно, по същия начин, по който гледаше и Лили, когато я откри.
— Живяла си с дявола и това не е могло да не сложи отпечатък върху теб — каза й нежно. — Време е да си простиш и да продължиш напред.
— Искам Сам да ми прости — изхлипа тя.
— Да не би да си я отблъснала с нещо?
— Така мисля и от това ми е най-тежко — въздъхна Мариса. — Но Джесика страда повече. И колкото повече време минава, толкова по-трудно й става.
— И ти се тревожиш за нея? — попита Патрик.
Мариса не отговори и той смени темата:
— Та значи, сестра ти е в Перу, така ли?
— Да, някъде в планините. Пише, че обикалят из бедните райони на страната.
— Знаеш ли как се казва организацията, с която пътува?
— Базата й е в Балтимор, към болница „Джон Хопкинс“. Мисля, че се казваше „Световно здраве“.
Патрик си записа и попита:
— Сигурна ли си, че е още в Перу?
— Напълно. Скоро получих писмо, адресирано до широк кръг от хора, в което пишеше, че се отправят към вътрешността на страната.
— Кажи ми имената й по паспорт.
— Саманта Джоун Махоун.
— Мога да се обадя тук-там. Имам познати в международните служби.
— Наистина ли?
— Да. Не е проблем да се свържа с тях.
Мариса се поколеба. От една страна, двете с Джесика бяха притеснени и самотни, но, от друга, дали Сам би искала да я открият? Може би щеше да й е неприятно да я издирват с полиция.
— Не знам как ще го приеме — призна тя. — А и не искам да ти създавам проблеми. Нека изчакаме още малко. Може би ще се обади.
— Ти решаваш. Тя била ли е някога в Кейп Хоук?
— Не — отвърна Мариса, — но знам, че ще й хареса. Особено сега, по време на фестивала. Утре Джесика ще отвори щанд за лимонада точно до естрадата. Сам би се радвала да види това. Имам предвид, старата Сам.
Патрик стисна телефона. Усети копнежа в гласа й и реши, че ще направи всичко по силите си, за да й помогне. Не можеше и не искаше да определя това, което чувстваше към тази жена, но знаеше, че е силно, и се надяваше да е взаимно.
Мариса наруши тишината:
— Патрик, благодаря ти, че си готов да ми помогнеш.
— Няма за какво да ми благодариш.
— Ще ти изсвиря любимата ни песен. Моята и на Сам.
Мариса остави апарата, после се чу някакво пращене и миг след това до ушите му достигна най-прекрасната мелодия, която някога беше чувал. Затвори очи и се остави на музиката.
След развода животът на Патрик Мърфи беше толкова нестабилен, колкото и лодката, на която живееше. Имаше чувството, че почвата се изплъзва изпод краката му и с всеки изминал ден затъва все повече. Но точно сега, докато слушаше цигулката на Мариса, усети, че стъпва на твърда основа, въпреки че преминаващият наблизо влекач разклати лодката.
Музиката изпълни душата му и той си пожела тя да не свършва. Сърцето му следваше извивките на лъка. Пред затворените му очи се заредиха скали, величествени гори, каменисти плажове и китове — прекрасни пейзажи от Кейп Код. Дощя му се да включи мотора и да се понесе по канала „Кейп Код“ към кристалните води на Нова Скотия.
Патрик се уплаши от собствените си мисли. В крайна сметка тя просто свиреше една хубава келтска песен, не го канеше на гости. Но музиката го размекваше, изпълваше го с вдъхновение и той си позволи да помечтае. Можеше да се закълне, че чува учестеното дишане и страстта, която извираше от сърцето й. И за пръв път, откакто беше останал сам, в душата му покълна едно нежно стръкче надежда. Не за Мариса, не, просто надежда. Той случите песента, усещаше как тялото му се изпълва с желание за живот и знаеше, че ще направи всичко, за да намери сестра й.
Седма глава
Ако искаш да разбереш как изглежда раят, прекарай една нощ в Хабърд Пойнт през лятото. Вечерта беше прекрасна. Вълните се разбиваха в брега и сребристият им плащ се разстилаше по скалите. Скрити в преплетените клони на орловия нокът, щурците свиреха своите вечни мелодии, а соленият въздух ухаеше на рози, бабина душица и здравец. Звездите в небето блестяха ярко, светулките кръжаха около храстите и дърветата и превръщаха дворовете във вълшебни места.