Сгушена в одеялото, Лили седеше на задната веранда и се вслушваше в плисъка на морските вълни. Въпреки очарованието на нощта нервите й бяха опънати до скъсване, всеки необичаен звук я изкарваше от равновесие. Светлините на града гаснеха една по една. Някъде от залива се чу писък на яребица и тя подскочи. Дори и природата я стряскаше, имаше усещането, че зад всеки храст я дебне опасност. Вече не издържаше на напрежението. Прииска й се Едуард да се появи и тази игра на нерви най-сетне да приключи.
Дали Роуз вече беше заспала? Загледа се в посока към Роуд Айланд. Преди няколко часа беше разговаряла с тях. Роуз й каза, че Лиам й чете приказка за лека нощ, но на нея още не й се ляга.
Лили също не можеше да заспи. Един светещ метеор премина през небето и тя си припомни старата детска игра. Затвори очи и си намисли желание — да види Роуз и Лиам. Вече три дни бяха разделени и това я подлудяваше.
„Как се случи всичко това?“ — запита се тя. Сякаш нещата в живота й се появяваха ненадейно, преминаваха като метеор през нея и тя нямаше контрол над тях. Или събитията следваха някакъв план, който не успяваше да разгадае? Всичко започна с Едуард и за да разбере скрития смисъл на живота си, тя реши да се върне назад във времето, да разнищи спомените, които се опитваше да изтрие от съзнанието си години наред, към първия ден, в който го срещна. Към времето, когато беше Мара.
Какво щеше да стане с нея, ако вместо успяващ дизайнер беше решила да си остане гладуващ художник? Никой не си представяше, че да правиш авторски модели за гоблени може да бъде толкова доходно, но беше факт. Едуард го разбра, надуши парите, както хрътката надушва дивеча.
Две седмици преди Коледа на 1993 година Мара Джеймсън излетя от летището на Провидънс за Вашингтон. Собственикът на голям магазин в Джорджтаун, с когото работеше от години, я беше поканил на среща с клиенти на магазина и нейни почитатели. И понеже валеше сняг, и Коледа беше след няколко дни, и понеже работеше до късно всяка вечер, а баба й настояваше да помисли за себе си, тя реши да пътува в бизнес класа и да си резервира стая в „Хей Адамс“, един от най-луксозните хотели.
Полетът беше неприятен, самолетът често пропадаше във въздушни ями и се тресеше заплашително, но тя не изпитваше страх. Винаги когато й се случеше такъв полет, си спомняше за баща си. Той беше пилот — герой от Втората световна война. Беше прелетял двайсет и два пъти Ламанша, натоварен с бомби от Англия за Германия. Беше преживявал и лошо време, и снежни бури, и десетки атаки на вражески самолети. И след ужаса на войната намери смъртта си по време на една невинна, очаквана с нетърпение екскурзия и остави четиригодишната си дъщеря сираче.
Мара израсна с убеждението, че никой не може да предвиди съдбата си, не може да предотврати смъртта.
Човек трябва да живее в настоящето и да не мисли какво може да му се случи утре. Да се страхуваш, че самолетът може да падне, беше губене на време.
Когато наближиха летището, тя се огледа и осъзна, че е единствената, която не се страхува. Бързо се обърна и втренчи поглед в илюминатора. Самотата кънтеше в нея, сякаш беше камбана. Пилотът се бореше с насрещния вятър и вибрациите на корпуса разтърсиха костите и нервите й. Човекът на седалката до нея се молеше.
Самолетът се заклатушка така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Някой извика пронизително. Мара продължаваше да се взира през илюминатора с плувнали в сълзи очи. Тя също се молеше. Молеше се да изпита поне мъничко страх от смъртта, но не усещаше нищо. Беше празно от деня, в който родителите й загинаха. Може би щеше да е по-добре, ако в онзи злощастен ден беше с тях вместо при баба си в Кънектикът.
Мара беше на трийсет и една и още не знаеше какво е любов. В живота й съществуваха само работата, гоблените и баба й. За какво ти е любов, когато всичко може да свърши за миг в един летен ден на борда на ферибот в Ирландско море?
Когато най-сетне се приземиха тежко на пистата, пътниците започнаха да се поздравяват, смееха се, плачеха, а някои дори се прегръщаха като приятели. Мара си събра нещата и се приготви за слизане.
Първо дадоха път на пасажерите от бизнес класата. Тя се нареди на опашката и хвърли поглед към пътниците от втора класа, които търпеливо изчакваха реда си. Един мъж в спортно сако от туид стоеше пред кабината на екипажа и я наблюдаваше. Тя се обърна, за да се увери, че не е забравила нещо, и мимоходом се усмихна на непознатия, докато се придвижваше към изхода.