Капитанът и останалите членове на екипажа стояха до вратата на самолета, все още зашеметени от трудния полет. Изпратиха я с думите:
— Надяваме се, че ще пътувате отново с нас!
— Разбира се! — отвърна тя.
Разстроена, тя се запъти към такситата. Може би трябваше да си позволи някакви емоции, да отвори сърцето си поне мъничко, мислеше си тя, докато вървеше към стоянката. Мъжът със спортното яке също бързаше натам. Беше висок и набит, силните му рамене опъваха плата на сакото. Валеше сняг и тя се зачуди дали не му е студено без палто. Носеше старо очукано куфарче, сякаш не се беше разделял с него от училищната скамейка. Кестенявата му чуплива коса беше подстригана съвсем късо. Куфарът му беше облепен с най-различни стикери, мерна се и емблемата на Харвард. „Рекламите му са малко повече от необходимото“ — сви устни тя и извърна поглед.
В това време едно такси спря пред тях и двамата едновременно посегнаха към дръжката на вратата. Очите на непознатия станаха тъмни и агресивни, за миг й се стори, че е готов да я удари. Тя се изплаши и отстъпи назад.
— Ваше е — каза язвително и го покани с жест.
— Искате ли да си го поделим? — попита той и отвори вратата на колата.
— Не, благодаря!
— Не ми отказвайте, моля ви! За къде ще пътувате?
Изведнъж тъмният облак в очите му изчезна и лицето му се озари от най-сияйната усмивка, която някога беше виждала. Гледаше я мило, сякаш й предлагаше да се впусне с него в някакво вълнуващо приключение из столицата. Въпреки първоначалното си презрение към него тя се предаде на чаровната усмивка и закачливите нотки в гласа му. Усмихна му се и забърза към следващото такси.
— „Хей Адамс“, моля! — даде адреса на шофьора и скочи вътре, за да избяга по-бързо от непознатия, който, сложил ръка на сърцето си, продължаваше да я гледа с големите си лешникови очи.
Скоро таксито й спря пред красивата сграда на хотела до Лафайет Парк, на един хвърлей от Белия дом. Мара знаеше, че някога баба й и дядо й са отсядали тук, и докато влизаше в луксозното фоайе, имаше чувството, че Мийви я гледа отнякъде и й се усмихва. Регистрира се, влезе в кабината на асансьора и с възхищение докосна полирания махагон по стените на кабината. Стаята й беше тапицирана в жълто и гледаше към заснежения парк и Белия дом. Тъкмо започна да разопакова дрехите си, когато на вратата се почука. Надникна през шпионката и видя огромен букет червени лалета. Лицето на мъжа не се виждаше от цветята. Първата й мисъл беше, че баба й е решила да я зарадва. Грабна чантата, приготви бакшиш за момчето и отвори вратата.
— Това сте вие! — стресна се тя, когато разпозна мъжа от таксито.
— Реших, че ще им се зарадвате — каза той. — Навън снегът се сипе като в приказка, вие сте прекрасна и аз си помислих, че трябва да ви подаря червени лалета.
— Но… откъде знаете, че съм тук?
— Съдбата ме доведе — отвърна загадъчно той.
Мара повдигна вежди. За миг останаха така — тя от вътрешната страна на наполовина отворената врата, а той в коридора. Сърцето й биеше учестено. Устата й беше пресъхнала. Страхуваше се от непознатия и в същото време беше развълнувана. Мъжете обикновено не правеха такива неща. Може би в Рим или в Париж, или на друго романтично място по света, но не и когато пътуваха от Провидънс до Вашингтон в такова отвратително време.
— Съдбата надали знае къде ще отседна — възрази тя.
— Един самолет в снежната буря, малко червени лалета, вие и аз — театрално изрече той и се засмя.
— Хм! — присви очи Мара и огледа коридора. Беше празен. Ако мъжът имаше лоши намерения, досега щеше да е нахълтал в стаята. Сякаш прочел мислите й, Едуард отстъпи крачка назад.
— Като се има предвид, че съдбата ни събра — продължи, — аз реших, че непременно трябва да ви подаря червени лалета. — И пак тази обезоръжаваща усмивка. — А сега ми позволете да се оттегля в стаята си и да мечтая за вас.
— Вашата стая? Вие сте отседнали в хотела?
Той кимна и отново се усмихна:
— Е, сега знаете всичко. Пристигнах, влязох в хотела и ви видях да се качвате в асансьора. Помислих си, че наистина трябваше да си поделим таксито. Станаха твърде много съвпадения — един самолет, едно такси, до тук добре. Но като прибавим и един и същ хотел — ето ти я съдбата.