— И вие скочихте в асансьора и съдбата ви прошепна етажа и номера на стаята ми?
— Не! Подкупих пиколото. Признавам, че е недостойно, но не можах да устоя. После хукнах към цветарския магазин, избрах най-красивите цветя и ето ме тук. За малко не си счупих краката от бързане, защото не исках да бъда и минута далеч от вас.
Тя се засмя. Мъжът беше забавен и… красив. Имаше изсечени скули и силна долна челюст, които й напомниха за младия Кари Грант, блестящи очи и чаровна закачлива усмивка, която я накара да се почувства волна и безгрижна само след пет минути в неговата компания. Хората винаги я укоряваха, че е прекалено сериозна и тя наистина беше, но тези лалета я трогнаха.
— Позволете ми да ви поканя на вечеря! — каза той.
— Но ние дори не се познаваме.
— Веднага ще ви се представя — Едуард Хънтър.
— Мара Джеймсън.
— Ето, че се познаваме — непринудено изрече той.
Мара отново се засмя. Пое лалетата от протегнатата му ръка, доближи ги до лицето си и вдъхна свежия им аромат. „Лалета през декември — колко щедро“ — помисли си тя.
— Моля те, Мара! — настоя той. — Не ме отпращай, преди да ми обещаеш, че ще излезеш с мен. Не съм изминал целия този път, за да ми откажеш!
— Целият този път?!
Усмивката отново цъфна на лицето му като по поръчка. За съжаление това го осъзна много по-късно. Тогава стоеше като вцепенена до вратата и трескаво обмисляше как да постъпи. Беше дошла във Вашингтон по работа, опитваше се да разшири бизнеса си, което беше от изключителна важност за нея, защото работата беше нейният живот. Но той се доближи толкова много до нея, че тя усети топлия му дъх по челото си и коленете й се подкосиха. Трудно й беше да устои на близостта му, на чаровната усмивка…
— Не разбивай сърцето ми, Мара! — каза той и хвана с ръце лицето й.
— Как мога да ви разбия сърцето? Та вие дори нямате представа коя съм аз — изрече дрезгаво тя, неспособна да откъсне поглед от зелените му очи.
— Знам много добре коя си! Ти си момичето, което ме накара да изкупя всичките червени лалета в магазина. Не съм правил това за никоя друга.
И я целуна.
Мара отвърна на целувката. Не се замисли, че познава този мъж едва от пет минути. Довери се на думите, на усмивката, на топлите му очи. И на цветята, разбира се. Колко струваше такъв огромен букет по Коледа? Десет долара? Петнайсет? Докато си припомняше тази първа среща, Лили се зачуди дали тогава не продаде целия си живот за букет от цветя извън сезона.
Наистина ли беше отседнал в хотела, или просто я беше проследил? Не разбра и сигурно никога нямаше да разбере. Но си спомни как изглеждаше тя онази вечер — облечена в елегантно черно палто от кашмир, с тежката златна верижка на врата, която някога беше висяла на часовника на дядо й, а на ушите — смарагдови обици. Искаше да впечатли клиентите от Джорджтаун и да им покаже, че е момиче със стил и пари. Едуард надуши парите. И най-вероятно беше чул името на хотела, докато го е съобщавала на шофьора на таксито.
Лили се уви още по-плътно в одеялото. Погледна лунната пътека, която приличаше на златна река между два черни бряга. Колко яростно беше бранила сърцето си от любовта и колко лесно падна в клопката на Едуард! Той опустоши душата й. След него вече нямаше любов от пръв поглед, нямаше дива страст, която помита всичко пред себе си.
С Лиам всичко беше съвсем различно. Чувствата й узряваха бавно, като семе, което с всяка година от живота на Роуз пускаше все по-дълбоки корени, за да се превърне в голямо стабилно дърво с прекрасни плодове. В началото се страхуваше от него, но постепенно любовта му смекчи сърцето й. Ако беше малко по-нетърпелив, ако беше направил само един прибързан ход, Лили щеше отново да се свие в черупката си. Но той видя наранената й душа и остави всичко в нейни ръце, даде й време да го опознае и да реши сама.
Споменът за Лиам я върна в настоящето. Три дни далече от него и Роуз бяха твърде много. Усети липсата им толкова болезнено, че към полунощ не издържа — захвърли одеялото, облече се, извади от чантата ключовете от колата на баба си и забърза по каменните стълби.
Улицата беше тиха и пуста. Вечерта Тара и Бей наминаха, за да са сигурни, че с нея всичко е наред, но от Едуард нямаше никакъв знак и те се прибраха по домовете си. Кварталът заспиваше. Лили провери из джобовете си за картата, която й бе нарисувал Лиам, и подкара по крайречната улица към шосе Л-95. Свали стъклата на прозорците и включи радиото. От апарата се разнесе гласът на Бони Райт и тя запя заедно с нея. Увеличи скоростта и се наслади на топлия вятър, който изпълни колата с мирис на море. На излизане от Хабърд Пойнт в огледалото за обратно виждане се мерна кола. Тя я забеляза и стомахът й се сви. Колата се движеше плътно зад нея. Ами ако правеше грешка? Ако водеше някой репортер или дори самия Едуард при Роуз?