Лили продължи да кара, готова всеки момент да смени посоката, но малко преди Ню Ингланд колата зад нея се изгуби. Продължи да се взира в огледалото, но освен обичайния за това време на денонощието поток от камиони на пътя не се виждаше друг автомобил. Пулсът й възвърна нормалния си ритъм и тя отново усети радостта от предстоящата среща. Потърси телефона си, за да предупреди Лиам, но погледна часовника и се отказа. Беше късно, минаваше полунощ. По-добре да му даде малко време за почивка, преди да се видят.
Продължи да си тананика заедно с радиото. Обхваната от нетърпение да прегърне любимите си хора, забрави да поглежда назад и не видя колата, която продължаваше да я следва половин километър по-назад.
Лиам не можеше да заспи. От часове се въртеше в леглото и събираше чаршафите на топка, когато дочу шум от стъпки по дървената веранда. Надигна се и погледна през прозореца. Лампата пред външната врата не светеше, но сиянието на лунния диск беше достатъчно, за да види човека, който притича през верандата. И преди да го разпознае, усети със сърцето си кой може да бъде отвън.
С един скок се намери до вратата и я отвори. Пред него стоеше Лили с разпилени от морския вятър коси, а очите й светеха като въглени в нощния мрак. Те се хвърлиха един към друг в дълга безмълвна прегръдка. Нямаше нужда от думи. Достатъчно беше, че тя е тук, притисната до гърдите му, за да се почувства спокоен, умиротворен, като у дома. Нямаше значение, че се намираха в тази чужда и за двамата къща, на хиляди километри от Кейп Хоук — за него домът беше там, където беше Лили. Единственото важно нещо беше, че тя беше тук.
Жаждата за физическа близост все още беше много силна между тях. Лиам се влюби в нея още първия ден, в който я видя, но внимаваше да не издаде чувствата си, изчакваше да заздравеят раните в душата й. Девет години беше неотлъчно до нея, винаги готов да помогне, да я успокои и подкрепи. Но всичко между тях се случи едва в началото на лятото, когато отиваха към Бостън за последната животоспасяваща операция на Роуз. Тогава за пръв път осъзнаха, че не става дума само за живота на Роуз. Не можеха да живеят един без друг и повече не искаха да го крият. За него Лили и Роуз бяха всичко, за което бе мечтал, и всеки изминал ден засилваше любовта му.
— Не можех да стоя далеч от вас — прошепна Лили.
— Щастлив съм, че си тук!
Тя отметна разпилените по лицето си коси и го погледна с любов. Той я целуна по врата и по брадичката. Кожата й имаше вкус на море и още нещо, мило и свое, от което кръвта му кипна. Но щом влязоха в стаята, тя отиде до прозореца и се загледа навън. Изглеждаше разтревожена.
— Какво има? — попита Лиам.
— Не знам — поколеба се тя. — Стори ми се, че когато напусках залива, една кола ме последва.
— Ще проверя. — Той се запъти към вратата, но тя го задържа и отново го целуна.
Желанието да я има го завладя, усети как страстта разпалва тялото му, но Лиам знаеше, че тя иска друго. Погледна я в очите и се увери, че е прав.
— Ела! — прошепна той, хвана я за ръка и я поведе към стаята на Роуз.
— Моята Роузи! — промълви Лили, щом влязоха.
— Мъчно й е за теб, но иначе е добре.
Тя коленичи до леглото. Целуна я леко по косата и огледа шевовете, за да се убеди, че зарастват правилно. Както обикновено лявата й ръка инстинктивно предпазваше мястото около ключицата, където беше извършена интервенцията. Лили внимателно я отмести. Роуз не се събуди, само въздъхна блажено, сякаш усещаше майчините грижи в съня си.
Лили оправи свлечените на земята завивки, целуна я още веднъж и двамата излязоха на пръсти от стаята. Лиам запали лампата във всекидневната и тя огледа помещението. Гарнитурата беше стара, с избеляла кретонена тапицерия. По стените имаше морски карти на Нарагансит Вей и близките острови. Лавиците бяха натъпкани със списания по океанография и справочна литература. Имаше и един старинен телескоп с медна стойка, насочен към океана. Лили оглеждаше внимателно всяко кътче от стаята, искаше да знае всичко за мястото, което сега беше дом на дъщеря й. Най-накрая любопитството й беше удовлетворено и успокоена от видяното, тя се хвърли на гърдите на Лиам.