Беше висок, с тъмна коса и морскосиня униформа на ФБР. Седеше на сянка в беседката и явно я очаквайте.
— Аз съм Джо Холмс — представи се и й подаде ръка. — Съпругът на Тара.
— Здравейте, аз съм Лили Малоун — усмихна се тя и пое ръката му.
— Радвам се да се запознаем. Чувал съм много за вас. Съжалявам, ако ви притеснявам…
Лили енергично поклати глава:
— В никакъв случай! Толкова съм благодарна, че правите това за мен. Може би…
— Не се опитвайте да ни откажете — строго каза той. — Нали познавате Тара? Или сте забравили колко упорита може да бъде тя? Да спориш с нея е все едно да убеждаваш реката да тече в обратна посока.
— Искам да ви попитам нещо. — Лили си спомни колата, която я последва миналата нощ от залива. — Вие ли ме проследихте снощи?
— Не — поклати глава Джо. — Когато дойдох тук, колата ви я нямаше. Тара помисли, че сте останали в болницата, и аз реших да ви изчакам.
— Отидох до Роуд Айланд да видя дъщеря си, но някой тръгна след мен…
— Мислите, че е Едуард?
— Господи, надявам се да не е той!
— Това е тревожна новина — сви вежди той. — Ще се опитам да разбера къде е бил миналата нощ. Вижте, вие си вършете, каквото там трябва да свършите. Ние ще наблюдаваме къщата.
— Току-що видях Тара и бебето — отвърна тя. — Сигурно имате много по-важна работа от това да се занимавате с мен.
— Няма по-важно нещо от това да помогнеш на приятел — отсече той. — Тук съм напълно съгласен с Тара.
Очертаваше се горещ летен ден — слънцето напичаше още от сутринта. Роуз си играеше в задния двор, а доктор Нийл работеше в стаята. Тревата гъделичкаше босите й крака и известно време това я забавляваше, но скоро й омръзна и тя заподскача към люлката, вързана за едно високо дърво пред къщата. Вятърът поклащаше игриво листата на дърветата, птичките се тълпяха около живия плет и огласяха цялата улица, но въпреки това момичето нямаше настроение. Сърцето му беше празно и никакви птички и цветенца не можеха да го запълнят. Майка му беше тук за закуска, но после пак си замина и това я натъжи. Колко още щяха да бъдат разделени?
Залюля се. От люлката можеше да види цялата улица. Семейството, което живееше до тях, имаше две по-големи деца и тя ги видя да се качват на една открита камионетка и да заминават. Те й напомниха за Джесика и й стана още по-криво. Погледна към доктор Нийл, който работеше на бюрото си до прозореца. Махна му с ръка, той й отговори и това я накара да се почувства малко по-добре.
Продължи да се люлее и отново погледна към улицата. От долния край се зададе кола, мина бавно покрай къщата и продължи. Роуз я проследи без интерес, но скоро видя, че колата се връща по същия път. Стигна до тяхната ограда и спря, но не зави към входа.
„Може би шофьорът се е объркал“ — помисли Роуз и хвърли поглед към доктор Нийл. Той все още беше до прозореца, навел глава над някаква книга. Макар да не паркира на тяхната отбивка, а на пътя, мъжът слезе от колата и влезе в двора. Беше доста по-нисък от Лиам, но едър и мускулест. Имаше къса чуплива коса и искрящи зелени очи. Роуз беше готова да хукне към къщи, но той й се усмихна мило, изглеждаше дружелюбен и безопасен и тя се зачуди какво да прави. Не се страхуваше, но си спомни думите на майка си да не говори с непознати, и решително стисна устни. Мъжът застана под един кичест клон. Той засенчи лицето му и тя не можа да види нищо друго, освен усмивката.
— Тук ли живееш? — попита я.
Роуз поклати отрицателно глава.
— Дошла си на гости, така ли? — продължи да пита непознатият и пристъпи две крачки напред. И тогава видя очите му. Те блестяха, но блясъкът им беше лишен от живот. Сякаш бяха два къса зелен мрамор, в които се отразяваха лъчите на августовското слънце. Изплашена, тя кимна и погледна с надежда към прозореца. Доктор Нийл беше там и се взираше в мъжа. Когато непознатият приближи още една крачка, той скочи от стола и се скри от погледа й.
— Мама и татко тук ли са?
Внезапно вратата се отвори и доктор Нийл затича към нея. Нещо в погледа му я накара да изхвръкне от люлката и да хукне насреща му. Хвърли се към него като към спасителен пояс, сърцето й биеше силно. Когато събра смелост да се обърне отново, мъжът вече се качваше в колата си.
— Имаш много красиви зелени очи — провикна се той — и кестенява коса. Много ми харесват плитките ти.
— Един момент. — Доктор Нийл тръгна към колата. — Искам да говоря с вас.
Мъжът не отговори. Остана още известно време вторачен в Роуз, после затръшна вратата и запали мотора. Продължи да се взира в нея, докато колата му се скри зад завоя.