— Кой беше този човек? — попита Роуз.
— Някой, от когото трябва да се пазим — отвърна Лиам. — Повече няма да те пускам сама в двора.
— Добре — отвърна послушно тя.
Той се наведе и я погледна в очите. Роуз гледаше след колата и зениците й бяха станали огромни, като езера. Не разбираше какво точно се бе случило, но сърцето й подсказваше, че този мъж е опасен. Усмихваше се като добър човек, но очите му бяха страшни. Напомниха й за гладния вълк от приказките, които й четеше доктор Нийл, и тя потрепери.
Лиам я прегърна и двамата влязоха в къщата.
Доктор Нийл седеше пред компютъра и разлистваше едно от списанията, с които беше зарил бюрото си. Опитваше се да се отърси от безпокойството. Нямаше съмнение, че посетителят беше Едуард. Той беше проследил Лили миналата нощ и днес беше тук, за да огледа Роуз на дневна светлина. Лиам се ядоса на себе си, че бе оставил детето само. Поне да го беше предупредил да не минава пред къщата, където можеха да го видят от улицата!
Вдигна телефона, набра номера на Лили и й разказа всичко.
— Какво каза той? Какво направи? — попита тя.
— Не говори много. Попита я дали мама и татко са с нея. После просто стоеше там и я гледаше.
— Ох! Той е разбрал всичко! — изпъшка Лили и затвори очи. — Какво ще правим сега?
— Мисля, че трябва да се върнем в Хабърд Пойнт — каза той. — Защо да стоим тук, щом вече всичко се знае?
— Но може и да не е той. Може да е някой съсед, който е минавал от там, или…
— Лили! — прекъсна я нежно, но настойчиво Лиам.
— Не знам какво да правя, Лиам! Направихме най-доброто, за което се сетихме. Може би все още е по-безопасно да останете там. Той не знае, че Роуз е негова.
— Спомена нещо за зелените й очи и кестенявата коса.
— Като неговите — каза тихо Лили.
— Да.
— Боже, господи! Трябва да помисля…
— Добре — каза тихо Лиам, — но не го протакай. Пак ти казвам, най-добре е да сме заедно.
Затвори телефона и погледна към Роуз. Тя седеше до прозореца, слънцето светеше в косите й и им придаваше меден оттенък. Сутринта, след като майка й си тръгна, тя го помоли да й помогне за плитките. Беше трудна задача за човек с една ръка, но криво-ляво се справиха. Сега косата й се спускаше свободно по раменете. Явно, забележката на Едуард я беше подразнила.
На вратата се почука и Лиам изтръпна. Почти пожела това да е Едуард, тогава можеше да излезе в открит двубой с него. Излетя от стаята към всекидневната и едва не събори Джон Стенли, който тъкмо отваряше външната врата. Беше облечен спортно, с бяло поло и избелели червени шорти, носеше очила с тънки метални рамки и сламена шапка. Той се ухили на приятеля си и вдигна ръце за защита:
— Хей, хей, спокойно! Това съм аз!
— Сутринта имахме неканен посетител — обясни Лиам и огледа улицата.
— Значи ви намери — намръщи се Джон. Лиам му беше разказал истинската причина, поради която се налагаше с Роуз да се крият тук. — Слушай, дошъл съм с предложение, което ще те разсее. Забеляза ли какво става там? — попита и посочи към океана.
— Мога ли да го пропусна? — отвърна той и се загледа във врящата от риба вода.
— Хайде да излезем с лодката! Ще ти покажа нещо изключително.
— Трябва да взема и Роуз…
— Разбира се! — усмихна се Джон. — Моите деца с удоволствие участват в научните ми експедиции. Ще направим и нея част от отбора.
Лиам се усмихна щастливо. Да изведе Роуз за известно време от тук беше най-добрият начин да я поразсее.
— Ще я попитам — каза той и забърза към стаята.
Свита като кученце на стола, Роуз продължаваше да гледа през прозореца. В скута й имаше отворена книга, но тя не поглеждаше към нея. Срещата с Едуард я беше разтревожила.
— Роуз — повика я Лиам, — Джон предлага да ни заведе на разходка с лодка. Искаш ли да отидем?
— Искам мама! — каза момичето.
Той приседна до нея и погали косата й.
— Знам, мила. Обещавам ти, че скоро ще бъдем заедно. Но днес не можем да направим нищо и затова си помислих, че ще е хубаво да излезем в морето.
— Този мъж… не ми харесва.
— И на мен — каза той.
— Ако излезем в морето, той няма да може да ме намери и да говори отново с мен, нали?
— Така е.
— Тогава да тръгваме — кимна тя и скочи от стола.