Лиам грабна лаптопа, телефона и бинокъла и ги натъпка в чантата си. Сложи слънчеви очила и шапка, бисквити и някакъв сок за Роуз. След няколко минути бяха готови и застанаха пред Джон, който ги чакаше във всекидневната.
— Скъпа — обърна се Лиам към Роуз, — това е доктор Стенли. Тази къща е негова, а също и онези интересни списания, в които пише за акулите.
— Благодаря ви за гостоприемството! — любезно изрече детето.
— Радвам се да се запозная с теб, Роуз — наведе се към нея Джон. — Обичаш ли да се возиш с лодка?
Тя се усмихна и зелените очи се проясниха. Лицето й трепна като утринен лъч.
— Да — каза. — Обожавам!
— А обичаш ли науката за морето? Океанография?
— Да — отвърна и се усмихна по-широко.
— Добре, защото там — Джон посочи към океана — става нещо невиждано и ние трябва да разберем какво е то.
Лиам нямаше търпение да излязат в морето. Да видиш отблизо Призрачните планини беше събитие, за което мечтаеха всички изследователи на морето. Поколения учени си блъскаха главите над тяхната загадка, защо пък те с Джон да не бъдат тези, които ще я разрешат.
Той намаза раменете и краката на Роуз със защитен крем и провери още веднъж, да не би да е забравил нещо. Сега вече бяха готови за приключението и ентусиазирано тръгнаха след Джон.
Каменният деветметров вълнолом стърчеше високо над плажа, предпазваше брега от ерозия и държеше пясъка и малките крайбрежни камъчета далеч от водата. Зад каменната стена се виждаха две лодки. Едната беше състезателна — „Отдих J-24“, а другата — деветметрова рибарска лодка, оборудвана за научните цели на собственика си. На нея пишеше „Синята чапла“. След всичките тези години, прекарани на лодките на семейство Нийл в Кейп Хоук, Роуз се чувстваше като у дома си в морето. Тя скочи на борда на „Синята чапла“ и се отдръпна, за да направи път на Джон. Лиам огледа още веднъж брега. Искаше да е сигурен, че Едуард не се спотайва някъде. Не видя нищо обезпокоително и се качи при тях. Моторът тихо забръмча, лодката потегли и остави зад себе си бяла криволичеща следа. Джон пое курс на юг, покрай Нарагансит. Две ята от малки морски птички закръжаха около главите им, Роуз дръпна Лиам и му ги посочи. Той й кимна в знак, че ги е видял, но вниманието му беше насочено към по-големите чайки и гларуси, които търсеха храна близо до брега.
— Птичи пир — отбеляза той, бръкна в чантата за бинокъла и го насочи към морските пернати, които лакомо поглъщаха огромни количества от сафрид, цаца и други дребни видове. Между тях проблясваха перки и опашки на по-големи риби.
— Да, истински банкет — отвърна Джон.
— А тези какви са? — посочи Лиам едрите риби. — Лефер, сом?
— Всичко — отвърна Джон и той кимна. Беше стигнал до същия извод. По-големите също бягаха хаотично от нещо.
Навлязоха навътре и продължиха на юг, към залива на Нарагансит и Скарбъро. Скоро настигнаха няколко моторници, пълни с хора, които носеха сърфове и изгаряха от нетърпение да достигнат до Призрачните планини. Неколцина от тях се оглеждаха за някоя по-голяма вълна, заради която си струва да се потопиш в тази рибена супа. Тук също гъмжеше от морски птици, дори видяха белите криле на двойка морски орли, които също бяха дошли на угощение в плитчините.
Когато завиха към Пойнт Джудит, миризмата на риба се засили. Лиам не беше изненадан. Тук беше домът на чайките и островът вонеше от разложени рибни остатъци. В тази част на океана често кръстосваха риболовни траулери и търсеха по-големи парчета — моруни, есетри, бяла риба и омари.
Той беше израснал с миризмата на риба, но това, което ставаше, беше невероятно. Океанът вреше, пред очите му се превръщаше в огромен магазин за жива риба. Беше завладяващо и страшно. Джон се намръщи, лицето му изразяваше тревога. Лиам притисна Роуз до себе си, за да я успокои.
— Къде отиваме — попита тя с треперещо гласче.
— Почти стигнахме — успокои я Джон.
Лиам погледна към брега. Лили беше на около трийсет километра западно от тук. Какво ли правеше сама с всичките си проблеми, без да може да сподели с никого? Внезапно усети някакъв атавистичен страх за нея. Двамата бяха далеч един от друг и нямаше как да разбере, ако тя е в опасност. Кой щеше да й помогне тогава?
— Ето, това е! — каза Джон и изключи скоростта. Моторът се задъха, изхълца няколко пъти и замърка като коте.
— Къде сме? — попита Роуз.
— Това е фарът на Пойнт Джудит — посочи той към петнайсетметровата кула на брега. Тя беше от кафяв камък, долната половина беше боядисана в бяло, а най-горе блестяха оптичните пояси, които опасваха високия купол.