Баба не съдеше никого. Тя се опита да надникне зад дебелия слой воали, които бях спуснала между себе си и света. Кой друг, ако не жената, която ме отгледа, можеше да разбере? Милата ми тя! Посвети живота си на едно тъжно сираче. С безгранично търпение се грижеше за своите събрани от всички краища на света рози само за да влее малко радост в сърцето ми! Колко много лъжи й се наложи да чуе, преди да прозре истината за живота ми с Едуард. И да ми помогне, без да обвинява, без да драматизира.
Много хора се чудеха защо съм останала толкова дълго с него. Истината е, че преградата от воали ми пречеше да осъзная положението си, но аз не можех да им кажа това. „Обичах го“ беше отговорът, който те можеха да разберат. И колкото и странно да звучи, не ги лъжех.
Това не беше истинска любов, но тогава не си давах сметка за това. Истинската любов е като бумеранг — този, на когото я даряваш, ти я връща многократно. С Едуард не беше така. Той погълна всичко, което му дадох, а аз му се отдадох напълно. Оголи душата ми и я остави празна и самотна.
Сега имам Лиам и мога да видя ясно разликата. Имам и дъщеря си Роуз. Преди девет години избягах от Хабърд Пойнт и я родих далеч, на хиляди километри от любимия ми Кънектикът, от баба и от розовата й градина, която обожавах. Лиших се от всичко, което обичах, за да избягам от Едуард и да спася малкото, останало от мен.
Основателите на Кънектикът се прекланят пред тези, които „устояха на преселението и посяха семената“. Е, аз също устоях на преселението. Събрах парченцата от разбития си живот и хукнах надалече. Със себе си взех единствено неродената си дъщеря. Но Роуз успя да изрови семенцето на любовта от най-дълбоките гънки на сърцето ми. Тя и Лиам бяха хората, които ме върнаха към живота. И баба, разбира се! Въпреки че не беше до мен, аз усещах любовта и вярата й в мен всеки миг, докато се криех и живеех под чуждо име в чужда страна. Тя ми даде сили да продължа да живея дори и в най-трудния момент от живота ми, жертва себе си, за да даде шанс на мен и Роуз да заживеем нормален живот. Това й костваше толкова много, че се моля на Господ да оцелее.
Сега се казвам Лили Малоун. Избрах това име, когато напуснах Кънектикът, и то ми прилегна толкова добре, че реших да го запазя завинаги. Лили, заради грейналите като слънца цветове на лилиума в градината на баба. И Малоун е свързано с нея. Когато бях малка и не може да заспя, подгонена от спомена за мама и татко, тя често ми пееше една ирландска песен:
Много обичах тази песен. От текста й бликаше жизненост и простота, загатваше се за неочаквана и щастлива любов. Взех името Малоун, за да си напомням, че някога може и на мен да ми се случи нещо хубаво, един добър човек да спре пред мен и да ме погледне с любов, както се случва в песента. И точно така стана.
Искам да видя баба отново. Да й обясня защо избрах това име, да я запозная с Лиам и най-вече, с Роуз. Но истинската причина да се завърна от деветгодишното си изгнание е, че искам да й помогна. Да я спася, както тя някога спаси мен от чудовището в дома ми. Припомням си всичко, всеки детайл от онези дни, за да разкрия за себе си и за дъщеря си, колко много направи тя за мен — за жената, която бях преди девет години, и за жената, в която се превърнах.
Тази история е моята молитва за Мийви Джеймсън.
Всичко започна преди тринайсет години, четири години преди да напусна Хабърд Пойнт и да заживея на най-отдалеченото място, до което успях да достигна. Тогава бях още Мара — нежна бяла роза, която и най-малкият повей на вятъра можеше да нарани.
Първа глава
Беше мъчително да се върне там, откъдето избяга преди няколко години. Вече знаеше колко щателно я бяха издирвали тогава. Снимката й беше на първа страница на всички вестници в Кънектикът и съседните щати. Полицаите носеха описанието й в джоба си. Всички приятели и роднини, с изключение на Мийви, разбира се, я мислеха за мъртва.
Лили Малоун пое дълбоко въздух и смело влезе в старата си къща. Беше девети август и минаваше един часът през нощта. Лиам Нейл паркира камиона си на отбивката за града, взе на ръце уморената от дългия път Роуз и я последва по каменните стъпала към двора. Първото нещо, което направи Лили, беше да погледне към табелката с името на къщата над каменния кладенец. Железните букви бяха ръждясали още повече, соленият морски въздух беше разял метала, но надписът все още личеше. Видът му предизвика у нея внезапна болка, толкова силна, че тя изстена. Най-после си беше у дома. Нощният бриз пълнеше въздуха с мирис на море и това й напомни за едно друго море при залива Сейнт Лоурънс, до Кейп Хоук в Канада, където живя през тези девет години. Но за разлика от студения вятър, който идваше от ледените планини и северни фиорди, тук въздухът беше топъл, нежен, изпълнен с аромата на цветя и водорасли.