Лиам извади лаптопа, включи го и зачака програмата за движението на морските хищници и бозайници да се зареди.
Джон и Роуз се загледаха в сърфиста, който яхна една вълна, плъзна се грациозно по нея пред погледите на зяпачите и заслужи бурните им овации.
— Това, което наблюдаваме, е изключително рядко явление за източните брегове — каза Джон. — По-характерно е за Мауи, северния бряг на Хавай — любимо място за сърфистите.
— Наричат го „Челюсти“ — обади се Лиам. — По обясними причини.
— Точно така! — продължи приятелят му. — А на север от Сан Франциско е Маверик. И там вълните привличат хищни риби. Това е причината там да гъмжи от акули.
— Като Призрачните планини — добави Лиам.
Най-сетне програмата беше готова за работа и той се загледа в лилави светлинки, които мигаха на екрана.
— Зелените точки са за китове, лилавите — за акули? — сбърчи чело Роуз.
— Да — потвърди Лиам.
— Значи, една от тези зелени точици е Нани?
— Тя не е тук — отвърна той и написа: ММ-122 — номерът, под който се водеше Нани.
— Радвам се, че я няма! Виж колко много акули се въртят наоколо.
Наистина бяха много. Компютърът маркира акулите, вкарани предварително в база данни, но имаше и други, които засичаше за пръв път. Бяха много и най-различни — тигрови, макос, сини акули и две големи бели акули, които се движеха малко встрани от другите. Ловците на вълни продължаваха да се наслаждават на изключителната възможност да скочат върху тази водна грамада, без да си дават сметка какво ги дебне под повърхността.
Лиам се възхити от смелостта на момчетата, адреналинът в кръвта му се покачи, сякаш той самият се носеше по вълните, но едновременно с това сърцето му се сви от страх за тях. Непосредствената опасност, която ги грозеше, му напомни за Едуард, който днес обикаляше около Роуз също като акула. Но хората акули са хиляди пъти по-кръвожадни от морските си братя, той знаеше това. Бяха гладни и жестоки като тях, но много по-изобретателни, по-коварни. Притегли Роуз към себе си и я прегърна. Около тях продължаваха да се стрелкат перки на акули, но той впери поглед на изток, към сушата, където беше Лили и един скрит звяр, който душеше около нея.
Девета глава
Лили натисна бутона за петнайсетия етаж и още щом излезе от асансьора, разбра, че има някаква промяна в състоянието на баба й. Група лекари стояха пред вратата на стаята й и оживено обсъждаха нещо. Щом я видяха, замълчаха и сърцето й замря.
— Госпожице Малоун — пресрещна я доктор Мийд, — тъкмо се канехме да се свържем с вас.
— Какво се е случило? — попита тя и потърси опора в стената зад себе си.
— Добри новини! — усмихна се лекарката. — Днес баба ви даде признаци на живот.
— Излязла е от кома?
— Не съвсем — поколеба се доктор Мийд. — Но отвори очи и огледа наоколо. Направихме й някои неврологични изследвания и резултатите са обнадеждаващи. Показват повишена степен на комуникативност.
— Каза ли нещо?
— Да, каза „Мара“ — отговори тя и се усмихна топло.
— Трябва да я видя!
— Разбира се! — кимна доктор Мийд и групата отстъпи от вратата, за да й даде възможност да влезе.
Мийви често сънуваше цветни сънища. Случваше й се още от малка. Тогава тя се опитваше да се събуди, за да разбере дали сънят не е част от реалния живот. Обикновено тези сънища идваха, преди в живота й да се случи нещо важно и прекрасно. Например в нощта, преди да се яви на годишната викторина на четвъртокласниците. Тя разгада думата „пирометалургия“ и спечели голямата награда. Същото се случи и преди да спечели турнира по тенис през последната година на гимназията в Блек Хол. Сънува цветен сън и в ранното утро на сватбата си.
Цветните сънища бяха предвестник за голяма радост в живота й. Винаги бяха различни и тя попадаше на най-невероятни места — веднъж плуваше сред леки пухкави облаци, друг път се къпеше в морската пяна на нежните вълни в Корсика или се носеше на крилете на гълъб. Но чувствата, които я завладяваха, бяха винаги едни и същи. Те изостряха усещането й за красота и радост в живота, отваряха сърцето й за любовта и я изпълваха с увереност, че утрото си заслужава да се събудиш и да го изживееш.
Днес цветният сън я отведе в собствената й градина. Тя стоеше на алеята, сред белите рози. Държеше градинска ножица и се вслушваше в характерния шум на вълните, които заливаха близките скали. После се захвана с работа. Подкастряше бялата роза, която се виеше по каменната колона на къщата. Въздухът беше кристалночист, солен и изпълнен с аромат на рози. Косата й беше снежнобяла, също като на жената, която работеше до нея — Клара, разбира се.