Не беше нужно да говорят, познаваха се от цяла вечност. О, те често се караха, невинаги бяха на едно мнение. Но в цветните й сънища любовта беше по-важна от всичките им спорове и кавги, а те се обичаха, това беше сигурно.
— Мара — промълви Мийви, докато режеше един трън, заплетен в розите.
— Мара означава „море“ на келтски — обади се Клара, която обработваше с ножиците съседния храст.
— Ард на Мара е мястото, където загинаха синът ми и снаха ми.
— Но ти изглеждаш толкова щастлива, когато го казваш!
— Щастлива съм. Знам, че скоро ще ги видя.
— Не можеш да си тръгнеш сега. Твоята внучка е тук.
— Мара! — произнесе Мийви, наполовина будна, и чу собствения си глас. Сънят си отиваше, а с него и блаженството, което бе завладяло душата й. Реалният живот я зовеше. — Мара! Мара!
— Бабо! — каза някой и това не беше гласът на Клара. — Бабо, аз съм тук!
— Мила моя! — засия тя. Някой стисна ръката й и, о, боже, беше толкова хубаво! И реално! Познаваше това докосване. Можеше да се закълне, че го беше усещала безброй пъти — на разходка до плажа, на път за училище, на лекар и — да, беше сигурна, че държеше тази ръка на погребението на сина си.
— Чуваш ли ме? — попита гласът. Не, това не беше Клара, не беше сън.
Мийви примига. Не можеше да е истина…
— Мара? — попита плахо тя.
— Аз съм, бабо! — отвърна Лили, разтреперана от щастие.
Мийви се опита да фокусира погледа си и да види любимото лице. Закашля се и усети вкуса на сладкия сироп, който й бяха дали преди малко. Лекарството започваше да действа и тя усети замайване. Разбра, че не може да се пребори с усилието да отвори очи, но може би скоро… Не си отивай, не ме оставяй отново, дай ми още пет минути… Мара…
— Събуди се, бабо! — шепнеше Лили. — Трябва да те видя! Трябва да ти разкажа за Роуз! Тя е на девет години, чуваш ли ме? Да знаеш само колко е красива!
— Роуз! — промълви възрастната жена и се намери отново в градината, сред розите. Мирисът на цветя беше толкова силен, че й се повдигна. Любимият глас заглъхваше. Тя продължи да се бори отчаяно със съня, напрегна всичките си сили да отвори очи, ах, ако можеше да повдигне тези тежки клепачи, ако можеше да се отърве от тази задушлива миризма на рози… Какво беше казал Едуард за розите… „Белите рози са толкова нежни…“
— Бабо! — извика Лили. — Събуди се, бабо! Имам нужда от теб!
„Белите рози са толкова нежни…“
Цветният сън потъна в мрак и Мийви разбра — трябваше да предупреди Мара. Трябваше да се събуди, каквото и да й коства това, и да предупреди милата си внучка за опасността, която я дебнеше отново. Трябваше да направи всичко, за да предпази Мара и детето й.
Мийви потъна в дълбок сън, от който никой не можеше да я върне, поне засега.
Лили беше отчаяна. Доктор Мийд се опита да й обясни, че е съвсем нормално пациентите, които излизат от кома, да идват в съзнание и да го губят, докато не се събудят напълно, но разясненията не помогнаха. Когато за пръв път от девет години чу отново гласа на баба си, нейното изстрадало сърце си позволи да се зарадва, че всичко ще се оправи, всички ще се съберат и ще бъдат щастливи. И сега разочарованието беше още по-голямо.
За да се разсее, реши да слезе до бюфета за чаша чай. Щом се нареди на опашката за автомата, хората наоколо започнаха да си шушукат и тайно да я оглеждат. Лили избра чай и се опита да удържи треперенето на пръстите си, за да не разлее чашата с вряла вода. Забеляза празна маса в дъното на помещението. Седна и насочи невиждащ поглед към прозореца, откъдето се виждаше паркингът на болницата.
— Здравей, Лили.
Кръвта й се смрази, сякаш някой навря буца лед на мястото, където трябваше да се намира сърцето й. Името беше различно, но гласът… Гласът беше същият и страхът, който запълзя към гърлото й, беше същият. Опита се да поеме въздух, но не можа, също като Роуз, която се бореше за всяка глътка въздух, когато беше бебе.
— Едуард — успя да изрече и това изчерпа силите й.
— Виж ти! — изигра изненада той и се надвеси над нея. Изглеждаше изморен и остарял, беше загубил голяма част от младежкия си чар. Тънки като паяжина бръчици опасваха очите и устните му. Или така й се стори? Едуард имаше удивителната способност да се преобразява буквално пред очите й.