Тя стисна здраво пластмасовата чашка. Горещата течност изгори ръцете й, но тя сплете още по-здраво пръстите си около нея. Надяваше се болката да я предпази от нервния срив. Дали пък да не лисне чая в лицето му и да избяга?
— Моята жена! — преднамерено бавно каза той. — Не предполагах, че ще имам удоволствието да я видя отново.
— Какво искаш? — попита тя, без да смее да го погледне.
— Какво искам ли? Хубав въпрос! Искам да знам какво стана? Защо избяга от мен? Какво толкова ти направих, че ми причини това?
— Едуард! — процеди през зъби тя. — В момента сме само двамата, няма защо да играеш този театър. И двамата знаем истината. Нека не се преструваме.
— Ти ме унизи! — стисна зъби Едуард. — Не, още по-лошо! Ти ме направи на палячо! Остави ме да мисля, че си мъртва. Да те търся из целия континент, да ме разследват за убийство…
Тя искаше да запуши ушите си, за да не чува гласа му. Трябваше да го спре, преди думите му да я изкарат от крехкото й равновесие, но не направи нищо. По някакъв извратен начин се почувства привлечена от него и любопитна, както човек се чувства привлечен от обикалящата около лодката гладна акула или от пепелянката, която се прилича на слънце до някой камък на пътя. Хората трудно устояват на особения чар на хищниците. Те искат да проумеят природата на злото, да видят смъртта в очите им.
— Какво правиш тук? — попита го тя.
— Вестниците писаха, че си се върнала, понеже баба ти била в болница. Дойдох да видя Мийви. Ние поддържахме добри отношения с нея.
Лили едва се сдържа да не скочи и да му издере очите. Вътре в нея всичко заклокочи от ярост, но тя продължаваше да седи неподвижно и да стиска чашата. Някъде в съзнанието й отекна гласът на Мийви, която я призова да остане спокойна, да не му позволява да тържествува.
— Мийви каза ли ти, че се виждахме? — попита невинно той.
Тя се наведе над чашата си. Защо Едуард не спомена за Роуз? Дали Лиам не беше сбъркал? Може би непознатият посетител не е бил той, иначе не би се стърпял да не попита за нея.
— Разбира се, че не ти е казала! — предизвикателно се усмихна той. — Ти я остави да мисли, че си мъртва. Държеше я на тъмно, както и всички останали. Толкова за сплотеното семейство Джеймсън.
— А ти я вкара в болницата! — почти извика Лили.
Той се усмихна нагло и тя отново почувства ледената буца в себе си.
— Познай кого видях тази сутрин? — попита ненадейно Едуард.
Устата на Лили пресъхна. Тя отпи от чая и започна да нарежда наум: „Не реагирай, не се изчервявай, не му давай никакъв знак, че Роуз съществува!“ Той имаше инстинкт на хищник и втори чифт очи на гърба. И невероятно спокойствие, което му позволяваше да забележи и най-малката промяна в състоянието на жертвата.
— Видях едно момиченце със зелени очи — продължи той.
Нещо в нея се раздвижи и тя помисли, че ще повърне. Вдигна поглед към него. Блясъкът в очите му беше угаснал и на негово място се беше настанила тъмнината.
— Знаеш ли кое е най-ужасното? Най-жестокият удар, който някой някога ми е нанасял? Това, че се преструваше, че ме обичаш, а после се отнесе с мен като с боклук. Да знаеш само какво те чака, Лили! Никой не може да ме напусне по този начин!
Тя се разтрепери като лист. Затърси път за бягство и, боже, в този миг забеляза Патрик, който тъкмо влизаше в кафето. Той ги видя и с две крачки се намери до тях. Въпреки че минаваше шейсетте, все още беше силен и стърчеше две глави над Едуард. Между двамата мъже прехвръкнаха искри, омразата им беше дългогодишна. Лили се зарадва на неочакваната подкрепа. Намесата на Патрик й даде възможност да огледа бившия си съпруг отстрани.
На петдесет и девет години Едуард все още беше представителен мъж. Мускулите му опъваха синьото поло с емблема на яхтклуба на Ню Йорк и лицето му имаше приятен слънчев загар. На ръката си носеше ролекса, който тя му подари за първата годишнина от сватбата им. Кестенявата чуплива коса беше все още здрава и гъста, единствено слепоочията му се бяха прошарили. Зелените очи гледаха пронизително, но блясъкът им изглеждаше някак изкуствен, сякаш Едуард беше обърнал една-две чашки на път за болницата, и торбичките под тях засилваха това впечатление. Дали беше започнал работа? Най-вероятно се шляеше из плажовете със снобите, които кръстосваха Лонг Айланд на скъпите си яхти. Нали беше наследник на дядо си, великия морски капитан. Боже, как я изпързаля с този измислен дядо!