— Емоционален тормоз — повтори тя и студени вълни разлюляха тялото й. — Звучи някак любезно, възпитано. Няма нищо общо с ужаса, който се крие зад тази фраза.
— Знам. Той ти открадна всичко — сърцето, семейството и банковата сметка.
— Така и не можах да разбера къде отиват неговите собствени пари — сви рамене тя. — Навремето се питах, дали няма двойствен живот.
— Мийви ни помоли да проверим — кимна Патрик.
— Наистина ли? — възкликна Лили. Спомни си колко умуваха двете над тази възможност.
— Всички тези командировки ни усъмниха.
Тя кимна разбиращо. Хоторн беше много посещавам град през лятото. Едуард й беше казал, че трябва да поддържа тясна връзка с клиентите, за да заздрави бизнеса си, и затова през зимата непрекъснато пътуваше до градовете, в които живееха. Някои от тях зимуваха в Палм Бийч, Аспен или Таос. Други отиваха на юг — към Едгартаун или Нантъкет.
— Никъде не открихме доказателства, че наистина е бил на тези места.
Лили се сепна, сърцето й подскочи, Патрик забеляза реакцията й и попита:
— Какво?
Тя отклони поглед. Поколеба се. Спомените нахлуха в нея.
— Кажи ми! — подкани я той. — Трябва да знам, ако сме пропуснали нещо.
Тя пое дълбоко дъх и започна:
— Веднъж, докато чистех гаража, открих чифт стари обувки за голф. Наистина много стари, имаше плесен по тях. Никога не ги бях виждала. Той имаше други, нови и хубави, и ги държеше в шкафа за обувки. Реших да изхвърля старите. Когато ги вдигнах, нещо изтропа. Една обица изпадна от тях.
— Някоя от твоите?
Тя завъртя глава:
— Не. Вдигнах я и я разгледах. Не беше скъпа, някакъв евтин сребрист метал с изкуствен диамант.
— Показа ли му я?
— Да. Попитах го откъде се е взела. Отвърна ми, че няма представа, но очите му… — тя потръпна — очите му станаха черни, сякаш в тях се криеше някакво чудовище. Побесня.
— Ти какво направи?
— Хвърлих я на боклука. И обувките също.
Лили заби нокти в дланите си. Спомените я измъчваха и дори сега, след девет години, я караха да трепери. Ако не беше избягала толкова далеч, ако не беше срещнала Лиам, който й вдъхна сили и увереност, никога не би могла да преодолее страха и да сподели подозренията си.
— Намери ли другата обица?
— Да — отвърна тя като в сън. — В същата обувка. Сигурно е излязъл след мен, извадил ги е от кофата за боклук и ги е напъхал на дъното на шкафа, при старите маратонки. Отново се натъкнах случайно на тях. Освен обицата с фалшивия диамант имаше още две. Всички бяха от един тип — с кукички за ушите и с висулки. Само една от тях беше златна, другите бяха масова бижутерия.
— Мислиш ли, че е имал някаква любовна връзка с тези жени?
Лили заклати глава.
— Не — успя да прошепне тя. — Мисля, че ги е убил.
Настъпи оглушително мълчание. Но очите на Патрик я гледаха мило и с разбиране. Той й подаде кърпата си.
— Толкова съжалявам, че си била принудена да живееш с това чудовище, Лили!
Тя закри лице с ръцете си.
— Той е изключително внимателен и методичен в действията си — промърмори Патрик. — Навремето преровихме всеки град, който е посещавал, огледахме всеки детайл, но той представи логично обяснение за всичко.
— За всичко? — попита Лили.
Той замълча за миг, но сви рамене.
— Поне не намерихме нищо, за което да се захванем. Не можехме да го заковем само защото е гадняр. Виж, ще проверя още веднъж. Може пък просто да е искал да те изплаши.
Но тя сега се тревожеше за друго:
— Патрик, какво ще стане, ако се захване с Роуз?
Леко объркан, Патрик вдигна вежди:
— Какво имаш предвид?
— Какво ще стане, ако реши да потърси правата си. Да опита да ми я отнеме в съда.
Той я погледна изненадано. После се усмихна, сякаш реши, че тя се шегува с него:
— Ти наистина ли ме питаш? Лили, няма „ако“. Правилният въпрос е „кога“. И ти го знаеш!
Десета глава
Една моторница мина съвсем близо до „Основателна причина“ и тя се затресе. Патрик залитна към командното мило и изруга. Идеше му да отвърже лодката, да настигне нахалника и да го научи на добри обноски. Но не моторницата бе виновна за лошото му настроение. Беше потиснат от срещата с Едуард и чувството, че е безпомощен да помогне на Лили и Мариса, го вбесяваше. Ако беше закопал онзи негодник преди години, нямаше сега Лили и семейството й да живеят в постоянен страх, като агнета, които очакваха страшният вълк да дойде и да ги изяде.