— Така ли? — попита тя.
Той кимна и се загледа в снимката, сякаш тя беше прозорец към един по-добър свят:
— Бил е капитан на китоловен кораб. Аз съм кръстен на него. В началото на деветнайсети век семейството ни е било много богато и уважавано. Едуард Хънтър е бил откривател и изследовател на нови светове. На някои стари карти е отбелязан един проток близо до Тиера дел Фуего, кръстен на него — заливът Хънтър.
— Това е невероятно! — възкликна тя.
— Той е моята пътеводна звезда — каза Едуард. — Понякога, когато съм потиснат, затварям очи и си го представям как стои на кормилото и води умело кораба си през арктическите ледове. Не знам какво се случи с нашето семейство. Бяхме толкова уважавани, а някак си изведнъж се оказахме на дъното. Аз обичам мама и татко, разбирам ги, но моят истински герой е капитан Едуард Хънтър.
— Значи разбираш какво чувствам към баба.
— Защо не ме запознаеш с нея? — попита той.
Сърцето на Мара подскочи от радост. Баба й щеше да бъде щастлива, ако знаеше, че внучката й най-сетне е срещнала подходящ мъж. А как щеше да се радва, като разбере, че той живее в Хоторн, съвсем близо до долината на река Кънектикът!
— Или не съм достатъчно представителен за нея? — попита той, отвърна поглед и се отпусна по гръб на леглото.
— Разбира се, че си!
— Защото съм борсов посредник, завършил съм Харвард и дядо ми е бил морски капитан?
Тя се засмя, целуна го и каза:
— Не! Защото си добър човек.
Едуард скочи и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да си поеме дъх. Очите му я гледаха така, сякаш никой никога не му беше казвал такива думи.
— Вярваш ли ми? — напрегнато попита. — Това е много важно за мен!
— Вярвам ти — отвърна тя и изведнъж усети някаква вътрешна несигурност.
— Искам да бъдем заедно завинаги — прошепна страстно той. — Докато смъртта ни раздели!
Тази фраза не й хареса, но тя прогони съмненията си. Повтори си, че той я обича, че чувствата му са толкова силни, толкова всеобхватни, че и в книгите не можеш да намериш такава любов…
Лили се взираше в затворените очи на неподвижната Мийви и продължаваше да търси отговори в миналото. Всичко стана толкова бързо, нямаше време да се замисли, да обърне внимание на предупредителните сигнали и на собствените си съмнения. Като например колко често сменяше той работата си и как интервалите между напускането и започването на ново място ставаха все по-дълги. Как неусетно започна да вписва името му в собствените си счетоводни книги, докато накрая открито му даваше пари, за да си плаща сметките. Как сама си запуши ушите за заплахата, която прозираше зад думите, които той произнесе на сватбата „Белите рози са толкова нежни…“.
Патрик беше разбрал колко опасен човек е Едуард. Тя също го знаеше, но остана сляпа и глуха за неговата жестокост. През първата брачна нощ той без причина й разказа за бившата си приятелка Джуди Хотън. Не живеели заедно, но той често прекарвал нощите при нея. Тя имала голяма къща във викториански стил някъде в Хадън, наследство от пралеля й. Една вечер Джуди отишла с приятели на ресторант в Хоторн. Когато се върнала, Едуард й казал, че мирише на друг мъж. Тя се разбесняла, взела да го обижда и той я ударил.
— Божичко! — ахна Мара.
— Счупих й челюстта. Майка й извика полиция, тя винаги си вреше носа в нашите работи. Не разбираше, че това е между мен и Джуди. Тя е виновна за раздялата ни!
— Едуард… — Мара беше ужасена от признанието му. Не знаеше от къде да започне. Защо досега не й беше споменавал за тази Джуди? И защо й разказа за нея точни в деня на сватбата им?
— На теб никога няма да посегна — заяви той и нежно и отмести кичур от очите й. — Моля те, не се страхувай! Ти не си като нея!
— Едуард! Една жена не заслужава такова отношение, няма значение какво е направила!
Очите му проблеснаха. За миг в тях се появи същата злоба, която я накара да му отстъпи таксито при първата им среща.
— Тя ми изневеряваше! — скръцна със зъби той.
— Въпреки това! Ако някой мъж ме удари, какво говоря, само да ме докосне с пръст, веднага бих го напуснала! На минутата!
Едуард я изгледа дълго и изпитателно. Тя се почувства като мишле пред погледа на злия котарак, който се чуди дали да я лапне на един залък, или първо да си поиграе с нея. Въздухът затрепери от напрежение. Но изведнъж той се засмя и нервите й се отпуснаха. Сега, след близо петнайсет години, Лили беше научила, че Едуард има на склад усмивки за всякакъв повод. В онзи миг той се колебаеше между хлапашко ухилване, което би могло да обърне всичко на шега, и едно бавно сластно разтапяне на леда по устните. Тази, която й представи, беше нещо средно между двете — усмивка, предлагаща мир.