— Най-после у дома! — дълбоко въздъхна тя и заоглежда наоколо, нетърпелива да види всичко, което й липсваше по време на отсъствието й. Съзря розовите храсти и душата й се изпълни с възторг. Вятърът разлюля цветовете им и те изпуснаха фин аромат, сякаш я приветстваха с добре дошла. Бяха позанемарени, но все още изпълваха градината с необикновена прелест. Лили се наведе, пъхна ръце през трънливите храсти и затършува зад тях. Напипа дървената греда на външната веранда, бръкна под нея и се усмихна тържествуващо. Ключът си беше на мястото. Бодлите на розите го пазеха от любопитни очи още от времето, когато беше момиче. Всичко беше така, както го помнеше.
— Не го е преместила! — прошепна тя.
— Разбира се, че не е — обади се Лиам зад нея. — Пазила го е за теб. Знаела е, че един ден ще се върнеш.
— И тя ще си дойде скоро — промърмори жената, докато отместваше скърцащата рамка на мрежата за комари. После затърси с ключа старата ръждясала ключалка. — Кажи ми, че баба ще се оправи, Лиам!
— Ще се оправи, мила! — успокои я той.
Ключът влезе в дупката и превъртя. Лили чу познатия звук. Вратата се разтресе. Болтът на горната панта беше разхлабен и при отваряне плотът леко провисваше. Тя влезе в кухнята и жадно пое влажния морски въздух, който се настаняваше в къщата винаги когато собствениците не си бяха у дома. Някой, сигурно Клара, беше отворил страничния прозорец да се проветрява, но въпреки това се усещаше миризмата на застояло. Лили хукна из стаите на първия етаж, сякаш беше призрак, когото бяха върнали за малко на земята, за да навести любимите си места. С всяка стъпка усмивката й ставаше все по широка.
— Всичко си е същото! — прошепна.
Луната осветяваше залива и превръщаше водите на залива в огромно сребърно езеро. Един отразен лъч надникна през прозореца и тя видя познатата дамаска на дивана, домашните черги, възглавниците, които беше избродирала сама. Пръстите й погалиха колекцията от мидени черупки, които събираше като дете, после преминаха към любимите книги в библиотечния шкаф и се спряха на лунните камъчета, които можеш да намериш на малкия плаж при отлив. Искаше да види всичко, преди да включи лампата. Имаше чувството, че именно светлината ще отбележи края на нейното бягство и завръщането й тук завинаги. Съседите щяха да видят светлината и да разберат, че се е прибрала. Едуард също щеше да разбере.
— Къде ще спи Роуз? — попита Лиам.
— В моята стая — прошепна тя и го поведе към втория етаж.
Горе имаше четири малки спални. Размерът на къщата не позволяваше по-големи помещения, но това й предаваше уют, който винаги караше гостите на Мийви да се чувстват като у дома си. Лили отвори вратата на стаята си и сърцето й силно заби. Първата й работа беше да погледне към тавана. Изрисуваните ангелчета все още си стояха под корниза и тя мислено ги поздрави. Картонената кукла, изрязана от едно детско списание си беше на бюрото, сякаш я бе оставила там вчера. Отметна завивката на леглото и ахна. Беше застлано с чисти чаршафи с избродирани сини розички по тях и с леко памучно одеяло. Наведе се и вдъхна аромата на свежо пране.
— Баба е знаела, че ще дойдем — промълви.
Двамата с Лиам положиха Роуз на леглото. Детето се събуди, отвори очи и учудено огледа непознатата обстановка.
— Пристигнахме ли? — промърмори сънено.
— Да, миличка! Утре ще разгледаш всичко. Сега поспи. Лека нощ!
— Лека — отвърна Роуз и очите й отново се затвориха.
Лили и Лиам слязоха долу. Тя отново застана до прозореца и се загледа в каменистия бряг отсреща. Бледата лунна светлина обгръщаше скалите и придаваше загадъчен вид на залива. Беше наблюдавала безброй изгреви от тук, но сега имаше чувството, че преоткрива наново тази красота. Пространството пред малкия прозорец беше открито чак до хоризонта, нямаше нищо общо с гледката на високите борове в Кейп Хоук, които образуваха своеобразна преграда между нея и останалия свят и скриваха малката хижа, в която живееха с Роуз. Нямаше ги и совите и бухалите, единствената й компания в онзи отдалечен северен край.