— В момента Лафарж не лови риба, но обикаля наоколо и се чудя какъв вятър го е довял чак до тук. Сигурно има някаква причина и тя не е любовта към южните морета, можеш да бъдеш сигурен.
— Обажда ли се в Кейп Хоук? — попита Патрик.
— Позвъних на братовчед ми, но той не знае нищо.
В този момент на хоризонта се появиха покрайнините на Балтимор и Пат даде сигнал за напускане на магистралата. Потърси листчето с адреса, който му беше дал Джим, и каза:
— Слушай, има вероятност тия дни да пътувам за Кейп Хоук. Ако стане така, ще проверя на място какво става с това приятелче.
— Ще ти бъда благодарен. Ти какво, каниш се да посетиш фестивала?
— Ако нещата се развият, както ги мисля — отвърна Пат и отби в указаната в бележката посока, — ще водя един много специален участник в конкурса.
Лиам му благодари още веднъж и двамата затвориха.
Щом слезе от магистралата, колата се изпълни с мирис на море. Това му напомни за Мариса. Беше забелязал, че каквото и да е правила, където и да е живяла, всъщност винаги е следвала линията на Атлантика. От Нюпорт към Балтимор, после отново на север — Бостън, и накрая в Кейп Хоук. Патрик също беше свързан с морето. Мирисът на водорасли го зареждаше с енергия и живот, ето защо сега се чувстваше бодър и изпълнен с увереност, че мисията му ще бъде успешна.
Той намери адреса на Сам и потърси наблизо паркинг. Кварталът беше в съседство с болницата и до слуха му достигнаха сирените на линейките. Къщите тук бяха двуфамилни, с малки спретнати дворчета към улицата и еднотипни дървени веранди отпред. По тротоарите играеха деца, грижливо наблюдавани от майки и баби, които седяха по пейките пред оградите на къщите. Патрик пресече и тръгна по тротоара на улица „Рибарска“. Изкачи стълбите на номер 61 и почука на вратата.
Докато чакаше, усети, че сърцето му бие, както винаги, когато беше в акция. В този случай залогът беше жизненоважен за него.
Опита се да надникне през спуснатите пердета. Те бяха дантелени, грижливо надиплени и създаваха усещане за домашен уют, но пред прозорците нямаше нито цветна градина, нито саксии с цветя. Патрик си каза, че е трудно да се грижиш за цветя, ако пътуваш непрекъснато.
Никой не отвори и той се върна при колата. Уговорката с Джим беше за шест в „Щипците на рака“, но до шест оставаше още много време, затова реши да се поразходи из града. Подкара към болницата. Мариса му беше разказвала, че е работила тук като сестра. Сградата беше голяма, тухлена, с широки огрени от слънцето прозорци. Може би Сам беше на работа и той се зачуди дали да не потърси из отделенията. По дяволите, какво се беше случило между двете сестри и имаше ли право да се намесва в техните взаимоотношения? Не беше ли по-добре да обърне колата и да се прибере, вместо да се меси в чужди работи? Но после си спомни сините очи на Мариса, нежния й глас, който му изпя онази прекрасна песен по телефона, и реши, че постъпва правилно. Нямаше да влезе в болницата, но щеше да изчака и да я потърси по-късно.
„Щипците на рака“ беше първото от редицата заведения, които бяха накацали около пристанището. Патрик паркира и тръгна по калдъръмената улица към грубо скования бар. Видя Джим да седи на една маса с някакъв човек. Трябваше да използва лактите, за да си пробие път през тълпата пред бара. Приближи се и позна другия мъж. Беше Джак О’Брайън, помощник-областният прокурор, който преди години му беше помогнал за един случай.
— Хей, Патрик, радвам се да те видя! — поздрави го Джак.
— Аз също — подаде ръка той. — Как си, Джак?
— Екстра — усмихна се прокурорът. — Джим ми каза, че си в града, и ми се прииска да се видим. Мина много време, чувам, че си се пенсионирал?
— Дойде ми времето, Джак — ухили се Патрик. — Реших, че е време да си поживея.
Те си припомниха за случая, по който бяха работили заедно. Патрик му каза, че техният човек все още е в затвора. Дали му петнайсет години за банков обир. Попитаха го, разбира се, и за Мара Джеймсън и той им разказа как се появила изневиделица цяла и невредима. Сервитьорът дойде и те поръчаха.
— И така, пенсионира се, но продължаваш да работиш, така ли? — попита Джим.
— Не, просто се опитвам да помогна на една приятелка.
— Да, Джим ми каза, че търсиш една от сестрите Махоун — каза Джак. — „Падналите ангели“.
— Познаваш ли ги?
— Че кой не ги познава? Дори и сега, след петнайсет години, си спомням някои от песните им. Свиреха в бара, който беше точно на ъгъла до съда. Половината от ченгетата и адвокатите бяха влюбени в тях. Сам излизаше известно време с един мой приятел, точно след като Пати се омъжи и замина.