Тя се притисна в него и той обви раменете й с единствената си ръка. Двамата мълчаливо се загледаха в сребърната пътека, очертана от лунната светлина, която разделяше черната водната повърхност на две.
— Утре ще трябва да отидеш в болницата при баба си — обади се Лиам. — По-добре ние с Роуз да не оставаме тук.
— Бихме могли да помолим Патрик за помощ — предложи Лили.
— Бихме могли… Знаеш ли, имам един приятел, който завършва океанография в университета в Лонг Айланд. Има квартира близо до Скарбъро, в залива Нарагансит. Сигурен съм, че ще му е приятно да се видим и не е далеч от тук.
— Знаеш, че Роуз не се е делила никога от мен — със свито сърце прошепна тя. — Само когато беше в болницата…
— Трябва да го направиш заради нея — настоя той. — Поне докато не разбереш какви са намеренията на Едуард.
— Тя обича да е с теб — колебливо измърмори Лили.
Така беше, Роуз го обичаше с цялото си сърце. Преди месец, на деветия си рожден ден, си пожела две неща — да види Нани, легендарния бял кит на Кейп Хоук, и да си има истински баща като Лиам.
— Какво да й кажа? Всичко ли? — попита тя като малко момиченце.
— Колкото мислиш, че може да приеме.
Само че колко беше това? Роуз все още се възстановяваше от последната сърдечна операция, четвърта по ред, за отстраняване на дефекта, с който се роди. Лекарите се надяваха да е последна, но никой не даваше пълни гаранции.
— Не знам — въздъхна Лили. — Тя ще има толкова много въпроси…
— Всичко ще бъде наред, Лили — успокои я Лиам.
— Ти винаги казваш така — усмихна се тя.
Но думите му й вдъхнаха кураж. Лиам винаги беше до тях и тя свикна да мисли, че щом са двамата, всичко ще бъде наред.
— И съм бил прав, нали?
— До сега — подкачи го тя, обърна се и го дари с дълга и страстна целувка. Кръвта забушува в нея. Лиам винаги и действаше така. Всяко докосване до него беше обещание за любов, магия, която я зареждаше с енергия.
— Е, решихме ли за Роуз? — нежно я попита той.
Лили затвори очи. Не можеше да вземе решение. Всичко стана толкова бързо — от момента, в който разбра за Мийви, до решението й да напусне скривалището си и да се върне в Хабърд Пойнт, че още не можеше да прецени какво да прави по-нататък.
— Не е нужно да решиш веднага — меко каза Лиам. — Трябва ти почивка. Сигурен съм, че на сутринта ще знаеш как да постъпиш.
— На сутринта Клара ще забележи камиона ти и веднага ще дотича. Види ли ви, край с нашата тайна. До обяд целият залив ще знае за вас. Тя си е такава. Ох, колко ми е домъчняло за нея!
— Знам — въздъхна той. — Знам също, че не искаш да я замесваш в тази история. А сега, марш в леглото! Трябва да поспим малко.
Те се хванаха за ръце и отново се изкачиха по стълбите. Лили все още не искаше да запали лампите. Не беше и нужно. Познаваше всеки сантиметър от къщата, всяко ъгълче, всяка скърцаща дъска. Душата й ликуваше. Баба й не беше променила нищо — мебелите, картините, украшенията — всичко си беше така, както го помнеше. Поведе Лиам към спалнята за гости и тържествено отвори вратата. Това беше най-любимата й стая. От прозореца, всъщност капандура, която беше разположена на скосената част на тавана, се разкриваше фантастична гледка към брега, където си играеше като дете.
Лили разтвори прозореца и пое дълбоко аромата на рози, който нахлу заедно със свежия въздух и прогони миризмата на спарено. Вятърът разлюля ефирните бели завеси и охлади горещата й кожа. Тя затвори очи и се заслуша в ритмичния шум на вълните, които се разбиваха в скалите под тях.
Вълнението прогони умората от пътуването, но Лиам беше прав — утре й предстоеше тежък ден и трябваше да си почине. Преди да легне, отиде да види Роуз. Открехна вратата, приближи се на пръсти до леглото и се загледа в равномерното движение на гърдите й. Дишането й беше спокойно и сигурно. Малкото й момиченце спеше безгрижно и операцията явно не я безпокоеше. И въпреки това сърцето й запърха като на изплашено врабче. Колкото и да си повтаряше, че Роуз ще бъде в сигурни ръце с Лиам, че ще бъдат разделени само за няколко дни, мисълта да не вижда дъщеря си й беше непоносима.
— Лили — чу зад гърба си, — хайде, ела! Скоро ще съмне.
Но Лили не можа да помръдне. „Белите рози са толкова нежни…“ Роуз спеше в собственото й детско легло, нощта беше наситена с любимите й звуци и миризми, а тя трепереше, неспособна да потисне страха си. Думите на Едуард продължаваха да отекват в главата й: „Белите рози са толкова нежни, лесно можеш да ги нараниш.“ Тя стисна ръцете си. Нямаше да даде дъщеря си на Едуард. Нямаше да допусне той да разбере за съществуването й. Това беше единственият начин да я спаси.