Точно в този момент забеляза бял микробус, който се качваше на ферибота. Да видиш бял микробус не беше толкова необичайно, особено по време на фестивала. Повечето от съставите пристигаха с камиони или микробуси, за да превозят хората си и музикалните инструменти. Най-често те имаха прозорци, седалки и целите бяха изрисувани с арфи, цигулки и китари, между които беше изписано името на състава. Но този не беше такъв и именно затова привлече вниманието му. Отзад нямаше прозорци, а хладилна камера и в горната си част имаше вентилатори. Забеляза мокрите следи, които оставаха след него по металния под на палубата. Нищо по корпуса му не напомняше за Ирландия или пък за музика. На него се мъдреше усмихнат делфин, който се беше изправил на опашката си и подмяташе с муцунка една плажна топка. Патрик бръкна в джоба си, извади снимката, която беше принтирал от уебсайта на полицейското управление и я сравни с рисунката върху белия микробус. Усети приятен гъдел под лъжичката, който се явяваше винаги когато ченгето в него надушеше следа.
А най-интересното от всичко беше, че на шофьорското място седеше Джерард Лафарж.
Двете сестри репетираха само няколко часа, но вече бяха готови да излязат пред публика. Изпълниха всички любими песни, които бяха свирили през годините и късно следобед Сам вече знаеше и „Захвърлени на бурята“ наизуст. „Колко е умна“ — помисли Мариса с гордост. Припомни си първите уроци по класическа цигулка в четвърти клас. След всеки час тя тичаше вкъщи и преподаваше всичко на малката си сестра, която попиваше всяка нейна дума. На следващата година, когато и Сам започна да ходи на уроци, учителят се изуми от умението й да свири вибрато, докато останалите в класа едва смогваха с пицикатото.
Все още не можеше да се нарадва на сестра си. Сети се за думите на Ан, че понякога е добре сестрите да се разделят за малко. Тогава не й повярва, но сега си призна, че тяхната връзка е по-силна от всякога, и тя знаеше на кого трябва да благодари за това.
— Какво ти каза Патрик, за да те накара да дойдеш при мен? — попита тя сестра си.
— О, много неща — отвърна Сам, — но това, което реши всичко, беше една касета с наш запис.
— Наш ли?
— Да, на „Падналите ангели“.
— Че откъде я е взел? — учуди се Мариса.
— Дал му я негов приятел от областната прокуратура. Бил наш стар почитател.
— И Патрик я е взел от него? — попита тя. Погледът й не се отместваше от пристанището.
— Да. Не знам откога я имаше, но знаеше текстовете наизуст. Как само тактуваше с крак и припяваше заедно с теб „Скалите на Дунийн“!
Мариса си представи как Патрик шофира по улиците на Балтимор, слуша касетата и пее заедно с нея, и по гърба й премина сладостна тръпка.
— Той ми каза, че вие двамата сте само приятели — хитро я погледна Сам.
— Това е самата истина — отвърна тя.
— Ясно! — каза сестра й и на устните й се появи усмивка.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. — Сам хвана ръката й. — Само това, че сигурно си забравила да разчиташ знаците на собственото си сърце. И двамата сте забравили.
— Кои двамата?
— Ти и Патрик. Той положи много усилия, за да ме доведе тук.
— Просто е искал да помогне, това е — смутено изрече Мариса.
— Само че не на мен — отбеляза тя.
Мариса хвърли поглед през вратата. Бузите й горяха, сякаш беше разгарът на лятото.
— Цял ден не откъсваш поглед от пристанището. Сигурно не търсиш мен навън.
— Просто исках да му благодаря, че те върна при нас.
— Ето, фериботът се връща — каза Сам и помаха с ръка към кораба.
— Ще отидеш ли да видиш Ти Джей?
— Сутринта ми каза, че ще намине към бара на хотела за някоя чашка. Може би ще се отбия да го видя.
— Тогава нека да отидем заедно — стана Мариса. — Тъкмо ще говорим с Ани за нашето участие. Трябва да разберем за кога ни е определила.
Двете сестри заключиха магазина, пресякоха кея и поеха нагоре по хълма. Слънцето беше пробило мъглата и следобедът се къпеше в мека златиста светлина. Моравата пред хотела беше изсъхнала и хората бяха насядали по одеялата, доволни, че могат да съчетаят изслушването на участниците в конкурса с пикник. Сцената беше заети от един дъблински дванайсетчленен състав, който огласяше хълма с жизнерадостната си музика. Джесика и Али, нейната приятелка, стояха на терасата с Флора и гледаха към морето. Явно и те очакваха стопанина на кучето.