Сестрите се изкачиха по стълбите, прекосиха верандата и влязоха във фоайето на хотела. Ан стоеше на рецепцията и записваше нещо в служебната книга. Забеляза ги и се усмихна приятелски:
— Здравей, Мариса! Кого ми водиш? Нека да позная ти трябва да си Сам.
— А ти — Ан!
— Добре дошла! — засмя се Ан. — Тук всички сме чували за теб. Безпокояхме се да не си се изгубила някъде из Андите.
— За малко да стане така — отвърна Сам и стисна ръката на сестра си.
Мариса и Ан се спогледаха и Мариса благодари на съдбата, че има такава добра приятелка.
— Важното е, че успя да дойдеш навреме за фестивала — каза Ан. — Чакаме вашето изпълнение със затаен дъх. Още никой не е чувал Мариса да свири и сега нямаме търпение да ви видим заедно на сцената. Какво ще кажете за неделя вечер? Това е последният ден от конкурсната програма и тук ще е пълно с народ.
— Чудесно! — въодушеви се Сам.
Вратата се отвори, една мъжка компания влезе и се запъти към бара. Мариса ги позна — дневната смяна на ферибота. Явно бяха приключили работа и минаваха за едно питие.
Ти Джей Маккуин беше между тях. Специалната гръцка шапка, накривена на една страна, привлече погледите на другите посетители. Той забеляза Сам и се усмихна:
— Здрасти. Как си?
— На седмото небе — отвърна тя. — Нали съм със сестра си!
— Ще ми бъде приятно да ви почерпя по едно питие за щастливата развръзка.
— Благодаря, Ти Джей — обади се Мариса, — но искам да изчакам Патрик.
— Патрик ли? Той беше с мен на ферибота — каза Ти Джей. — Слезе с нас и потегли към скалите.
Погледът й угасна. Видя, че Сам я гледа загрижено. Тя винаги успяваше да разгадае чувствата й и сега също усети колко е разочарована сестра й в момента.
— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към нас? — попита я тя.
— Да — отвърна Мариса и се опита да се усмихне. — Вие вървете, позабавлявайте се!
Сам стисна отново ръката й и прошепна:
— Ще се видим по-късно. — После влезе в бара заедно с Ти Джей.
— Ще се видим, разбира се — промълви тя.
Ан беше заета с гостите, които току-що бяха пристигнали с ферибота, и Мариса реши да не й пречи. Излезе на въздух и потърси Джесика. Двете с Али подхвърляха топка към Флора, а тя тичаше след нея, връщаше я обратно и весело размахваше опашка.
Мариса приседна на стъпалата срещу сцената, поляната и синия залив, който се простираше между двата скалисти бряга. Водата беше спокойна, почти неподвижна, нямаше нищо, което да напомня за буря, но песента звучеше в главата й и тя си помисли колко странно е това — да напише песен за мъж, когото едва познаваше. Той беше някъде наблизо, но като че ли не искаше да я види.
Тя се загледа в оранжевия диск на залязващото слънце. Надяваше се прекрасната гледка да успокои бурята, която вилнееше в душата й.
Двайсет и трета глава
Когато Патрик престана да следва белия микробус, часът беше вече осем. Той се отправи към града с надежда да завари Мариса в магазина, но вратата вече беше заключена и прозорците не светеха. Докато се чудеше I накъде да продължи, до ушите му достигна познат кучешки лай. Погледна нагоре към хотела и видя Флора. Тя тичаше след една топка заедно с Джесика, мяташе се из тревата и лаеше от възбуда.
На сцената свиреше някакъв състав, наречен „Седемте арфи“. Музиката им напомняше любимите му „Чифтънс“ и кръвта му заигра. Остана още малко в колата, за да послуша, и погледът му случайно попадна на Мариса. Тя не го забеляза, седеше на стълбите пред хотела, наблюдаваше играта на дъщеря си и от време навреме хвърляше поглед към океана, но мислите й като че ли бяха другаде.
Сърцето му подскочи. Ето това беше неговият шанс. Нали затова пропътува хиляди километри от Кънектикът до тук, за да може да бъде с Мариса, да й каже какво чувства към нея. Тя беше толкова мила по телефона, даде му повод да си мисли, че между тях би могло да има нещо повече. Защо тогава се чувстваше толкова нервен?
Слезе от колата и се запъти към нея. Начинът, по който тъмната коса падаше на очите й, накара дъха му да спре. Беше толкова красива, че сърцето му щеше да се пръсне. Той се приближи и приседна до нея на стълбите. Двамата се погледнаха и въпреки че не си проговориха, очите и усмивките им казаха всичко. Патрик все още се чувстваше несигурен, не можеше да повярва, че е тук, в това малко, скрито от света градче с тази скромна и тиха жена, която беше обсебила мислите му от първия миг, в който я видя.