Изненадан от себе си, той се пресегна и прибра непослушния кичур, който падаше над очите й, зад ухото. Поигра си с къдриците, преди да отдръпне ръка.
— Ох! — изненадано възкликна тя.
— Имаш много красиви очи! Не бива да ги криеш — каза той.
— Благодаря ти! — смутено изрече тя.
— Сигурно си помислила, че се крия.
— Имаше такова нещо.
— Просто исках да дам време на теб и на сестра ти да се изясните.
— Оценявам го — каза тя, — но вече започна да ми липсваш.
Той се загледа в очите й, изненадан от щастието, което предизвикаха думите й. Мъглата беше изчезнала и вечерта идваше ясна и свежа, звездите бавно изплуваха от пазвата на синьото небе и докоснаха с бледата си светли на отиващия си ден.
— Какво прави днес? — попита тя.
— Имах малко детективска работа.
— За Лиам ли? — досети се тя.
— Да — усмихна се той. — Шпионирах.
Наистина, цял ден беше по следите на Лафарж и единственото нещо, което го накара да напусне поста си, беше желанието му да я види. За съжаление беше много късни за вечеря, но поне можеше да поседи с нея.
— Не бих искала да те отвличам от работата ти — каза тя.
Той не отговори.
— Всъщност — продължи тя, — помислих си, че може да ти е нужна помощ.
— Наистина ли? — усмихна се широко той.
Мариса кимна:
— Сестра ми би могла да се погрижи за Джесика и Флора, ако нямаш нищо против да ти правя компания. Мисля си, че шпионската работа е доста скучна, ако няма с кого да си кажеш две думи.
— Така е — съгласи се той.
— Изчакай да поговоря със Сам и се връщам веднага.
— Добре — отвърна Патрик и се загледа в тичащата към хотела жена. Не можеше да повярва на късмета си. Сандра мразеше работата му, не искаше да слуша за нея и със сигурност не би се съгласила да виси с него, докато той дебне някого. Сигурно и Мариса нямаше да повтори, като разбере колко досадно е това.
Флора го усети и затича към него. Зад нея заприпка и Джесика. Патрик се зарадва, погали кучето зад ушите, точно където то обичаше най-много, и се усмихна на момиченцето:
— Много съм ти благодарен, че се грижиш за Флора.
— Тя е прекрасна! — задъхано каза Джесика. — Най-доброто куче, което някога съм виждала… с изключение на едно друго.
— Друго ли?
— А-ха! — кимна тя. — Тали.
— Коя е Тали? — попита Патрик.
Но детето се обърна и отново метна малката жълта топка за тенис към поляната, Флора се хвърли със скок след нея и Джесика я последва. Те заобиколиха една група, която играеше фризби, и се спуснаха към белведерето. Флора хвана със зъби топката и се покачи по стълбите на малката кръгла постройка в центъра на поляната.
— Здравей, Патрик — викна Сам и слезе по стълбите на хотела.
— Здрасти.
— Цял ден гонят топката — каза тя и се загледа в Джесика и Флора. — Първо беше и приятелката на Джес Али, но тя се умори и нашите продължиха сами.
В това време Джесика обви с две ръце шията на Флора и зашепна нещо в ухото й:
— Много мило от нейна страна да се грижи цял ден за Флора.
Сам изненадано го погледна:
— Не знаеш ли? Твоето куче прилича на нейното.
В гласа й имаше нежност и някаква печал, която го обърка. Той искаше да я разпита за кучето на Джесика, но в този момент Мариса излезе от хотела заедно с Ти Джей.
— Сигурна ли си, че няма да ти е неприятно? — обърна се Мариса към сестра си.
— Кое да ми е неприятно, да се разхождам с племенницата си ли? — попита Сам. — Никога!
— Мога да ти правя още малко компания, ако нямаш нищо против — обади се Ти Джей. — После трябва да се прибера. Утре съм първа смяна.
Сам му се усмихна и кимна. Мариса взе якето и чантата си и извика към Джесика, че няма да се бави много. В отговор дъщеря й махна с ръка и тя погледна към Патрик, за да му покаже, че е готова.
Двамата тръгнаха през поляната към камиона. Хората, насядали около сцената, ги изпратиха с любопитни погледи и Патрик усети гордост, че до него върви такава красива жена като Мариса. Ирландската музика се носеше над града и създаваше празнично настроение. Той отвори вратата на камиона и помогна на Мариса да се качи. После зае шофьорското място и те потеглиха.
Минаха покрай кея и се понесоха по пътя, който се изкачваше и навлизаше дълбоко в сърцето на гъстите борови гори на Кейп Хоук. От тук заливът изглеждаше тъмносин. Високите скали засенчваха водите на тесния проток, който извеждаше корабите от пристанището. Сребърните пламъчета на звездите надничаха през клоните ни боровете, приведени над тесния горски път.