Патрик следваше маршрута, по който беше карал по рано през деня, докато следеше Лафарж. В този участък нямаше къщи, единствената намеса на човека бяха тесните пътища, настлани с дървени трупи, които прорязваха гъстата гора.
— Можеш ли да ми кажеш какво точно ще следим? — попита го Мариса.
— Разбира се — отвърна той. — Миналата седмица Лиам видял един човек от Кейп Хоук надолу към Блок Айланд. Канадските рибари нямат право да ловуват в американски води. Лиам подозира, че този приятел не само лови риба, но и търгува с делфини. Случайно видях въпросната личност да слиза от ферибота днес.
— Това е добре, нали? Щом е тук, не може да лови делфини в Ню Ингланд.
— Така е — съгласи се Патрик, — но от това, което научих от Лиам и Ти Джей, Джерард Лафарж е хитра лисица. Микробусът, който караше, имаше отзад хладилна камера и на мен ми се ще да видя какво има вътре.
— Джерард Лафарж?! — изненада се Мариса.
— Да. — Патрик зави по покрития с чакъл път, който се спускаше към долината по протежението на фиорда.
— Но той не живее тук — учуди се тя. — Не го познавам много добре, но съм го виждала да излиза от една къща в другия край на града, зад пощенската станция. Пътят му минава покрай паркинга, който е наблизо, и често съм засичала него или съпругата му, когато отивам да си прибера пощата.
Патрик присви очи. Тази информация трудно се вместваше в пъзела, който редеше в главата си. Беше видял със собствените си очи как Лафарж паркира зад една малка къща от червени тухли, как слиза от микробуса и се усмихва на жената, която излезе да го посрещне. Дали не беше някоя долнопробна любовна история? Тайно посещение при любовница?
Те навлязоха в участък, където гората беше по-гъста и тъмна. Патрик трябваше да запали фаровете. Тъмнината им даваше предимство да се приближат максимално до къщата, но щеше да се наложи да карат със запалени фарове, докато стигнат. Така можеха лесно да ги забележат. Тук хората не очакваха късни посетители, наоколо нямаше нищо друго, освен дървени пътища и няколко къщички, скрити между високите борове.
— Познаваш ли жена му? — попита той.
— Не лично, но съм я виждала много пъти.
— Една дребна жена със спортна фигура и светла коса? — помъчи се да опише той жената, която беше посрещнала Лафарж.
— Не, напротив — каза Мариса, — висока е колкото мен и е с червена коса като Сам.
— Хм! — намръщи се Патрик.
Когато наближиха червената къща, той загаси светлините. Бавно обиколи около нея и установи, че белият микробус е още тук. Прозорците зад плътно спуснатите завеси светеха и от комина излизаше дим. През прозорците на стаята отляво се виждаше синята светлина от включен телевизор. Патрик внимателно придвижи камиона още половин километър и сви по тесен път без табелка, който си беше набелязал по-рано през деня. Той пълзеше през гъстата гора и му даваше възможност да спре малко зад къщата. От тук можеше да следи входа, без да бъде забелязан. Беше идеално за целта — клоните на високите борове от двете страни на пътя образуваха арка над главите им и мястото оставаше тъмно въпреки надничащата отгоре луна, а по-тънките вейки се извиваха така причудливо, че оформяха естествена пролука към входа на къщата. Нямаше по-подходящо място за наблюдение. Нямаше по-подходящо място да бъде с Мариса. Усещането, че е съвсем сам с нея, заключен в пазвата на огромната планина, го накара да забрави защо всъщност е тук.
— Обичам мириса на гора — прошепна тя.
— Аз също — каза Патрик. — В провинцията ли си израснала?
— Не, в Нюпорт, Роуд Айланд. Живеехме на Сприж Стрийт, точно срещу църквата „Света троица“. Мястото е нещо като малък град в рамките на голямото сити.
— Познавам Нюпорт — кимна той. — Ние живеехме и един крайбрежен район на Кънектикът и често през уикендите прескачахме до Нюпорт. Беше много забавно, но аз не можех да плувам и баща ми не беше богат, така че се чувствах малко не на място.
— Аз също не можех да плувам и баща ми нямаше големи възможности — отвърна Мариса.
Патрик отмести очи от червената къща и я погледна изненадано. Тя му се усмихна мило.
— А пък аз си мислех, че всички момичета на кея в Банистър са плувкини. Бях убеден, че до една ходят в частни училища, имат попечителски фондове и подобни глезотии, докато аз бях син на обикновен редови полицай, на който бъдещето не му предоставя нищо, освен също да стане полицай.