Единственото поле на знание, които бихме могли да споделяме с извънземните бе математиката. Именно затова математиците биха играли ключова роля при евентуален контакт. Норман се бе спрял на Адамс защото независимо от възрастта си, Хари вече имаше важни разработки в няколко различни области.
— Какво мислиш за всичко това, Хари? — попита Норман, като се настани в едно кресло до него.
— Мисля, че на всички е ясно — отвърна Хари. — Тук си губим времето.
— Ами перката, която са открили на дъното?
— Не знам какво е това, но знам какво не е. Това не е космически кораб на друга цивилизация.
Тед, седнал наблизо, извърна обидено глава. Хари и Тед очевидно вече бяха кръстосвали шпаги на тази тема.
— Откъде знаеш? — запита Норман.
— Няколко прости изчисления — рече Хари и махна небрежно с ръка. — Всъщност, банални. Чувал ли си за уравнението на Дрейк?
Норман кимна. Това беше едно от най-известните предположения сред публикациите, посветени на извънземния живот. Но въпреки това каза:
— Би ли ми припомнил?
Хари въздъхна отегчено и извади лист хартия.
— Това е вероятностно уравнение.
Той написа: p=fpn1nflfifc
— Написаното означава, че вероятността p на някоя звездна система да се развие разумен живот е функция от вероятността звездата да разполага с планети, броят на обитаемите планети, вероятността на някоя от тези обитаеми планети да възникне живот, вероятността този живот да породи разум и вероятността зародилата се цивилизация да направи опит за междузвездна комуникация в разстояние на пет милиарда години. Ето това изразява уравнението.
— Хм — рече Норман.
— Истината е, че не разполагаме с никакви факти — продължи Хари. — Налага се да приемем на доверие всяка едно от тези вероятности. Нищо по-лесно няма от това, да вземем едностранно решение — като Тед — и да заключим, че има поне хиляда разумни цивилизации. Ала също толкова лесно е да предположим, че има само една. Нашата — той побутна хартията. — В такъв случай, онова което лежи долу не принадлежи на чужда цивилизация. Следователно си губим времето тук.
— Тогава какво е онова долу? — попита отново Норман.
— Нищо повече от абсурден израз на романтични мечти — заяви Адамс и нагласи очилата си. В него се долавяше някаква затаена злоба, която тревожеше Норман. Преди шест години, Хари Адамс бе само едно улично хлапе, чийто новоизгряващ талант го бе отвел от полуразрушената къща в покрайнините на Филаделфия до подстриганите зелени морави на Принстън. Какво го ядеше сега?
Адамс беше изключително надарен теоретик, със солидна репутация в областта на плътностно-вероятностните функции на квантовата механика, далеч отвъд пределите на познанията на Норман, макар Адамс да бе приключил разработките си едва седемнадесетгодишен. Но като човек, Адамс не можеше да има каквито и да било тайни от Норман и нямаше никакво съмнение, че в момента е напрегнат и ядосан, а към членовете на групата изпитва неприязън.
Или може би това се дължеше на собственото му присъствие в групата. Норман се зачуди как ли ще се излезе на глава с това разглезено бившо вундеркиндче.
Имаше само два вида вундеркинди — математични и музикални. Някои психолози твърдяха, че има само един вид, поради близката връзка между музиката и математиката. И макар много деца да се раждаха с таланти в областта на литературата, рисуването и спорта, единствено в математиката и музиката техните постижения бяха в състояние да се сравняват с тези на възрастните. От психологическа гледна точка тези деца бяха със сложен характер — самотни, изолирани не само от другите деца, но и от семействата си заради дарбата, която караше другите да им се възхищават и същевременно пораждаше завист. Умението им да общуват нерядко закърняваше и ги правеше неспособни за групови взаимоотношения. Като особено надарен, за Хари тези проблеми вероятно тежаха с още по-голяма сила. В един разговор с Норман той бе признал, че когато за пръв път изучавал преобразованията на Фурие, останалите деца тренирали да забиват топката в коша. Така че нищо чудно Хари да се чувстваше неудобно в групата.