— Трудно решение — съгласи се Хари. — В края на краищата, нима преживяхме всичко, само за да го забравим…
— Правим го, заради всичко, което преживяхме, Хари — рече Бет. — Хайде да си признаем — и тримата се провалихме.
Норман забеляза, че Бет вече не говори с предишната агресивност.
— Страхувам се, че си права — кимна Норман. — Сферата е била създадена, за да подлага на изпитание всяко разумно същество, с което се среща. И ние се провалихме на този изпит.
— Значи мислиш, че за това е била създадена сферата? — попита Хари. — Аз не смятам така.
— А за какво? — поинтересува се Норман.
— Ами… — поде замислено Хари. — Да погледнем на всичко от друг ъгъл. Представи си, че си разумна бактерия, която се носи из космоса, а после среща нашите комуникационни сателити, обикалящи около Земята. Ще си помислиш: Я какъв странен, чужд обект, ще взема да го изследвам. Вътре ще откриеш доста интересни неща и не малко загадъчни. Накрая ще се напъхаш в горивната камера и водородът ще те убие. И последната ти мисъл ще бъде: Този чужд обект очевидно е бил създаден за да подлага на изпитание бактериалния разум и да ни убива, ако в нещо сбъркаме.
Естествено, от гледна точка на бактерията всичко е ясно. Но не и що се отнася до съществата, създали сателита. Защото от наша гледна точка, комуникационният сателит няма нищо общо с разумните бактерии. Ние дори не знаме, дали те съществуват. Всичко, което искаме е да ретранслираме определен сигнал и за целта сме създали някакво устройство със съвсем конкретно предназначение.
— Искаш да кажеш, че сферата може би не е нито послание, нито трофей или клопка?
— Точно така — кимна Хари. — Сферата може да няма нищо общо с издирването на други форми на живот, или с проверката на степента на разумност. А промените, които предизвиква в нас да са само странично явление.
— Но защо, тогава е била създадена подобна машина? — запита Норман.
— Точно този въпрос би си задала и разумната бактерия относно комуникационния сателит — защо е създадена подобна машина?
— Погледнато така — намеси се Бет — може да не е машина. Сферата може да е форма на живот. Живо същество.
— Възможно — кимна Хари.
— Ако наистина е така, — продължи Бет, — не трябва ли да я съхраним жива?
— Ние не знаем дали наистина е жива.
Норман се облегна на стола.
— Всички тези предположения, — заговори той, — са много интересни. Но мисля, че най-сетне стигнахме до главния въпрос. Ние не знаем нищо за сферата. Ако питате мен, дори не бива да я наричаме сферата. Най-добре ще е да й казваме просто „сфера“. Защото не знаем какво представлява. Не знаем откъде е дошла. Не знаем жива ли е, или мъртва. Не знаем как е попаднала в космическия кораб. Не знаем нищо за нея, освен онова, което можем да си представим — а то ни говори повече за самите нас, отколкото за нея.
— Вярно — съгласи се Хари.
— Защото тя е нещо като огледало — добави Норман.
— Като стана дума, сетих се за още една възможност — прекъсна го Хари. — Сферата може да не е извънземна. Може да е създадена от хората.
Норман го погледна изненадан. Хари продължи:
— Помислете сами. Космически кораб от нашето бъдеще прониква през черна дупка в друга вселена, или в друга част на нашата вселена. Нямаме и най-малката представа, какво би могло да последва. Но да предположим, че е настъпило изкривяване на времето. Да предположим, че корабът, поел на път през 2043 година, е пътешествал хиляди и хиляди години. Нима не е възможно, членовете на екипажа да са създали сферата по време на това пътуване?
— Не ми се струва много вероятно — рече Бет.
— Все пак, помисли малко, Бет — отвърна Хари. Норман забеляза, че в държанието му липсваше предишната арогантност. Сега вече сме заедно в тази история, помисли си Норман, и ще се държим така до края. Докато се намираха на станцията, между тях непрестанно имаше търкания, но сега отношенията им бяха гладки, действията прекрасно координирани. Бяха се превърнали в група.
— Въпросът с прогнозирането на бъдещето винаги е стоял на дневен ред — обясняваше междувременно Хари. — Всъщност, хората открай време са живели с измамната мисъл, че могат да надзъртат в бъдещето. Леонардо да Винчи се опитал да създаде хеликоптер преди петстотин години, а Жул Верн предсказал появата на подводницата. Изхождайки от тези примери, ние вярваме че бъдещето е предсказуемо, но тази представа е погрешна. Защото нито Леонардо да Винчи, нито Жул Верн са били в състояние да си представят например компютъра. Самата концепция за компютъра изисква твърде много познания, сами по себе си немислими за онези времена. Това е информация от коренно различен вид, която, ако щете, е възникнала от нищото, но значително по-късно.