В същото положение се намираме и ние тримата сега. Как бихме могли да предположим, че хора от бъдещето ще отправят космически кораби към черните дупки, след като до преди няколко десетилетия дори не подозирахме за съществуването на черни дупки. Във всеки случай, няма съмнение, че не можем да си представим, какво ще постигне човечеството след хиляди години.
— Ако приемем, че сферата е дело на хората.
— Да. Ако го приемем.
— Ами ако не е? Ако е създание на чужда цивилизация? Имаме ли, тогава, право да изтрием всички човешки знания за сферата?
— Не зная — Хари поклати глава. — Но решим ли, да я забравим…
— И то ще стане — довърши Норман.
Бет беше втренчила поглед в масата.
— Де да можеше да попитаме някого — рече накрая тя.
— Няма кого да попитаме — възрази Норман.
— Но ще можем ли наистина да я забравим? — рече Бет. — Ще успеем ли?
Настъпи продължително мълчание.
— Да — кимна накрая Хари. — Без съмнение. Мисля, че вече разполагаме с доказателства, че ние ще забравим за нея. И това решава онзи логически въпрос, който не ми даваше мира от самото начало, от първото проникване в космическия кораб. Защото на кораба липсваше нещо много важно.
— Да? И какво?
— Каквито и да било признаци, че създателите на кораба вече са знаели, че пътуването през черните дупки е възможно.
— Не мога да разбера — каза Норман.
— Помисли де — рече Хари. — Ние тримата вече сме видели космически кораб, който е бил в черна дупка. Дори сме го разглеждали. Значи знаем, че подобно пътешествие е напълно възможно.
— Да…
— И въпреки това, след петдесетина години, човечеството ще се захване да строи подобен кораб, при това съвсем експериментално, дори неуверено, очевидно без да знае, че подобен кораб вече е бил открит, при това още преди половин век. На кораба няма никакви данни, че строителите му са знаели за неговото съществуване в миналото.
— Може би това е типичен парадокс на времето — рече Бет. — Нали знаете, човек не би могъл да се върне назад във времето и да срещне себе си…
Хари поклати глава.
— Не мисля, че става дума за парадокс. Уверен съм, че всички познания за кораба ще бъдат изгубени.
— Значи смяташ, че ние ще го забравим?
— Да — кимна Хари. — Да си призная, това е най-доброто решение. Докато се намирахме долу, почти бях сигурен, че никой от нас не ще се измъкне жив. Това беше единственото възможно обяснение. Затова исках да си направя завещание.
— Но ако решим да забравим…
— Именно — рече Хари. — Решим ли да забравим, изходът ще е същият.
— Познанието ще бъде изгубено завинаги — продължи Норман. Все още се колебаеше. Сега, когато вече бяха взели решението, нямаше никакво желание да продължи. Плъзна ръка по масата и я притисна с длан, сякаш тя можеше да му даде желания отговор.
В известен смисъл, мислеше си той, спомените са всичко, от което сме съставени. Съзнанието ни е изградено от спомени, животът ни се върти около тези спомени, културата ни се гради на обща основа от взаимно споделяни спомени, които наричаме история или наука. А ето че сега трябва да се разделим с един от тези спомени, да забравим едно познание и да предадем миналото…
— Не е лесно — рече Хари, сякаш прочел мислите му.
— Да — съгласи се Норман. — Не е лесно.
Всъщност, беше толкова затруднен, че се зачуди, дали не е обладан от усещане, първично като сексуалното желание. Просто не можеше да се раздели с това знание. Информацията му се струваше толкова важна, последствията така непредсказуеми… цялото му същество се бунтуваше против тази мисъл.
— Добре — рече Хари. — Време е да започваме.
— Спомних си за Тед — обади се Бет. — За Барнс и останалите. Ние сме единствените, които знаят как загинаха те. За какво си дадоха живота. И ако забравим…
— Когато забравим — поправи я Норман.
— Права е — намеси се Хари. — ако забравим, как ще обясним тези подробности. Как ще вържем всички свободни краища?
— Не мисля, че това ще е проблем — възрази Норман. — Подсъзнанието е надарено с невероятна съзидателна мощ, както вече имахме възможността да се уверим. То ще се заеме с подробностите. Също както има грижата за това да се обличаме сутрин. Когато се обличаме, не обмисляме всяко движение, как да си сложим колана, ризата и така нататък. Просто вземаме общо решение за това, как искаме да изглеждаме и след това го изпълняваме.