Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.
— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.
— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.
Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.
— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.
— Зная — рече Бет.
— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.
— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.
— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.
— Не съм гладна — обади се Бет.
— Зная, но все пак трябва да ядем.
Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.
— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?
— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.
По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.
— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?
— Да разговаряме?
— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.
— За какво? — попита Норман, без особен интерес.
— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.
— Така ли?
— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.
— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?
Хари се намръщи.
— Калмар ли? Не мисля.
Норман погледна навън.
— Какво, по-точно, показват тези видеозаписи?
— Ами, всъщност, записите свършват в момента, когато на станцията изтича отровния газ… нали знаете, аварията…
— Да — кимна Норман. — Спомням си за аварията.
— Всъщност, благодарение на записите, вече имаме известна представа за станалото. По всичко изглежда, че в стената на станцията се е появила пробойна, водата е засегнала газовите контейнери и в изкуствено поддържаната атмосфера са настъпили драстични промени.
— Ясно.
— Станало е внезапно, сър.
— Да — кимна Джонсън. — Така беше.
— Значи, готови сте да разговаряте?
— Да. Така мисля.
Норман обърна гръб на илюминатора. Бръкна с ръце в джобове и напипа някаква хартийка. Извади я и я разтвори учуден.
Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Интересно, как беше попаднала тази снимка в него. Може би колата е принадлежала на предишния притежател на комбинезона? Нищо чудно да е бил някой от загиналите членове на групата.
Норман потрепери, смачка снимката и я запрати в кошчето. Не искаше нищо да му напомня за преживяното. И без това още живееше под впечатленията от катастрофата. Знаеше, че няма да я забрави до края на живота си.
Погледна към Бет и Хари. И двамата имаха изтощен вид. Бет беше зареяла поглед в тавана, потънала в собствените си, нерадостни мисли. Ала лицето й беше ведро, въпреки трагедията и Норман си помисли, че тя е по-хубава от всякога.
— Знаеш ли, Бет — рече й той. — Изглеждаш чудесно.
Бет сякаш не го чу, но после обърна бавно към него глава.
— О, благодаря ти, Норман — промърмори тя.
И се усмихна.