— Винаги съм знаел, че това ще се случи — рано или късно ще се сдобием с доказателства за съществуването на разумен живот на другите планети. И най-сетне го имаме, Норман. Това е велик момент. Особено съм щастлив от формата му.
— Формата ли?
— На обекта долу.
— И каква е тя? — Норман не беше чул нищо за формата.
— Бях в мониторната за да наблюдавам изображението, подавано от роботите. Вече имат достатъчно данни за формата на скрития под кораловия пласт обект. Не е кръгъл. Не прилича на летяща чиния — Тед поклати глава. — И слава Богу. Може би това ще поуспокои ония лунатици — той се усмихна. — Всичко идва при онзи, който чака, а?
— Така е — кимна Норман. Не беше съвсем сигурен какво има пред вид Тед, но знаеше, че е склонен към литературни отклонения. Тед се имаше за ренесансов човек и случайните цитати от Русо и Лао Тце целяха да подчертаят този ефект. Но въпреки всичко той бе изключително добродушен и това си личеше в думите му. В него имаше някаква невинност, граничеща с наивитет, която бе едновременно искрена и забавна. Норман го харесваше.
Не беше така с Хари Адамс, принстънският математик, който Норман не бе виждал от шест години. Хари беше висок и слаб негър, носеше очила с телени рамки и бе постоянно намръщен. На гърдите на пуловера му бе изписано „Математиците винаги знаят как да го правят“. Съвсем като в студентските години и наистина — Адамс изглеждаше далеч по-млад от своите тридесет години и без съмнение бе най-младият член на групата — както и най-важният.
Немалко теоретици твърдяха, че контактът с извънземни би бил невъзможен, тъй като хората няма да имат нищо общо с пришълците. Те подчертаваха, че и мисълта подобно на човешкото тяло ще се явява резултат от продължителна и изпълнена с безброй случайни фактори еволюция. Също както телата ни, така и нашият начин на мислене би могъл да е съвсем различен.
Хората вече се бяха сблъскали с комуникационни проблеми, опитвайки се да влязат в контакт с други земни създания, например делфините. Но затрудненията идеха от там, че те обитаваха съвсем различна среда и бяха надарени с различни сензорни апарати.
Но въпреки това, хората и делфините биха могли да изглеждат като родни братя, ако се имаха пред вид предполагаемите различия между нас и извънземните същества — сами по себе си продукт на милиарди години дивергентна еволюция в коренно различа планетарна среда. Нищо чудно тези същества въобще да не възприемат света такъв, какъвто го възприемаме ние. Всъщност, възможно е дори да бъдат лишени от зрителни сетива. Например да са слепи и да опознават света чрез мирис, температура или натиск. Едва ли ще може да се влезе в контакт с подобни същества, с които нямаме нищо общо. Или както бе казал някой, как ще обясниш поемата на Уърдъуърт за нарцисите на една сляпа водна змия?
Единственото поле на знание, които бихме могли да споделяме с извънземните бе математиката. Именно затова математиците биха играли ключова роля при евентуален контакт. Норман се бе спрял на Адамс защото независимо от възрастта си, Хари вече имаше важни разработки в няколко различни области.
— Какво мислиш за всичко това, Хари? — попита Норман, като се настани в едно кресло до него.
— Мисля, че на всички е ясно — отвърна Хари. — Тук си губим времето.
— Ами перката, която са открили на дъното?
— Не знам какво е това, но знам какво не е. Това не е космически кораб на друга цивилизация.
Тед, седнал наблизо, извърна обидено глава. Хари и Тед очевидно вече бяха кръстосвали шпаги на тази тема.
— Откъде знаеш? — запита Норман.
— Няколко прости изчисления — рече Хари и махна небрежно с ръка. — Всъщност, банални. Чувал ли си за уравнението на Дрейк?
Норман кимна. Това беше едно от най-известните предположения сред публикациите, посветени на извънземния живот. Но въпреки това каза:
— Би ли ми припомнил?
Хари въздъхна отегчено и извади лист хартия.
— Това е вероятностно уравнение.
Той написа: p=fpn1nflfifc
— Написаното означава, че вероятността p на някоя звездна система да се развие разумен живот е функция от вероятността звездата да разполага с планети, броят на обитаемите планети, вероятността на някоя от тези обитаеми планети да възникне живот, вероятността този живот да породи разум и вероятността зародилата се цивилизация да направи опит за междузвездна комуникация в разстояние на пет милиарда години. Ето това изразява уравнението.
— Хм — рече Норман.