Остана потресен от тази внезапно хрумнала му мисъл.
— Няма да се измъкнеш, Норман. Няма да ти позволя. Не и аз.
Тя продължаваше да блъска клавишите на пулта. Какво ли беше намислила? Какво би могла да му стори? Трябваше да помисли.
Внезапно, светлините в лабораторията угаснаха. След миг заглъхна и отоплителната инсталация, а червените реотани избледняха.
Беше изключила тока.
Колко ли ще издържи без отопление? Вдигна одеялата от койката и се уви в тях. Колко би могъл да издържи без топлина? Едва ли шест часа, помисли си той.
— Съжалявам, Норман. Но ти разбираш в какво положение се намирам. Докато си в съзнание, аз съм в опасност.
Може би ще издържа час, рече си Норман. Поне един час.
— Съжалявам, Норман. Длъжна бях да постъпя така.
Разнесе се тихо съскане. Миниатюрният индикатор на гърдите му замига предупредително. Норман погледна към него. Дори в мрака, можеше да различи, че лампичката е посивяла. Веднага се досети какво се е случило.
Бет беше спряла притока на въздух.
5 ЧАСА И 35 МИНУТИ
Свит в мрака, заслушан в тревожния сигнал на датчика и съскането на изтичащия въздух. Налягането спадаше драстично, ушите му пукаха, сякаш излиташе със самолет.
Направи нещо, повтаряше си той с нарастваща паника.
Но нямаше какво да се направи. Беше затворен в горната каюта на цилиндър Г. Нямаше изход навън. Бет контролираше всички прибори в станцията. Изключила бе токозахранването в неговата каюта, след това топлината и накрая подаването на въздух. Норман беше в капан.
Налягането продължи да спада и херметично затворените стъкленици с морски образци започнаха да избухват една след друга, обсипвайки каютата със стъклени шрапнели. Норман се сви под одеялата, усещайки сипещите се върху него парчета. Все по-трудно му беше да диша. В началото си помисли, че е от напрежението, но после си спомни за разредения въздух. Скоро щеше да изгуби съзнание.
Направи нещо.
Дишаше болезнено, на пресекулки.
Направи нещо.
Но единственото, за което можеше да мисли, беше затрудненото дишане. Имаше нужда от повече въздух, от кислород. Изведнъж се сети за аптечката на стената. Дали нямаше и бутилка с кислород? Не беше сигурен. Вече не си спомняше… В мига, когато се изправи, избухна поредната стъкленица и той отскочи назад.
Гърдите го боляха, задъхваше се. Пред очите му се въртяха черни кръгове.
Пое пипнешком в мрака, покрай стената. Пръстите му опряха в някакъв цилиндър. Кислород? Не, твърде широк е, вероятно това е пожарогасителят. Къде е проклетата аптечка? Ръцете му продължиха да опипват стената. Къде?
Докосна някаква метална кутия. Дръпна вратичката и бръкна вътре.
Нови кръгове пред очите. Не му оставаше много време.
Пръстите му опипаха стъклени шишета, ампули, превързочни пакети. Кислородна бутилка нямаше. Проклятие! Шишетата се разлетяха по пода, последвани от нещо масивно и тежко. Наведе се, опипа наоколо, едно остро стъкло се заби в пръста му, но Норман не обърна внимание на болката. Ръката му стисна хладния метален цилиндър. Бутилката беше миниатюрна, не по-голяма от дланта му. В единия край завършваше с клапа…
Това беше контейнер със спрей. Норман го захвърли гневно. Кислород. Нуждаеше се от кислород!
До койката, припомни си той. Нямаше ли резервни бутилки с кислород до койките във всяка каюта? Приведе се към леглото на Бет, опипа стената, в близост до възглавницата. Не може да няма кислород някъде тук. Виеше му се свят. Вече не можеше да разсъждава ясно.
Кислород нямаше.
Естествено, досети се Норман. Тази койка не е била предназначена за спане, едва ли ще монтират тук кислородна бутилка. По дяволите всичко!
И в този миг ръката му докосна прикрепения за стената метален цилиндър. В горния край имаше нещо меко. Меко…
Кислородна маска.
Норман побърза да притисне маската до лицето си. Опипа бутилката и завъртя крана. Разнесе се пронизително съскане, студеният кислород го блъсна в устата. Почти изведнъж главата му се проясни. Кислород! Какво по-хубаво от него!
Норман опипа бутилката, опитвайки се да прецени размерите й. Бутилката беше предназначена за спешни случаи, едва ли съдържаше повече от няколкостотин милилитра. За колко време ще стигне? Не много, рече си той. Може би няколко минути. Решението беше временно.
Направи нещо.
Нищо не му идваше на ум. Положението изглеждаше напълно безизходно. Беше затворен в каютата.
И тогава си спомни един от своите преподаватели, дебелия стар доктор Темкин.
„Нито едно положение не е напълно безизходно — обичаше да повтаря той. — Винаги може да се направи нещо. Винаги.“