Не винаги, рече си Норман. Ето сега например. Пък и Темкин имаше пред вид лечението на пациентите, а не бягството от някое затворено помещение. Що се отнася до последния случай Темкин нямаше никакъв опит. Нито пък Норман.
От кислорода главата му се завъртя. Или може би запасите се изчерпваха? Пред очите му се изнизаха старите му преподаватели. Това било значи, да видиш в предсмъртния миг целия си живот, мислеше Норман. Ето я мисис Джеферсън, дето все го убеждаваше да зареже психологията и да стане адвокат. Старият Джо Лампър, който повтаряше през смях: „Всичко опира до половото влечение. Повярвайте ми. Секса е в основата на всичко“. А ето и доктор Стейн, с неговите любими съвети: „Няма такова понятие като противопоставящ се пациент. Покажете ми някой противопоставящ се пациент и аз ще ви посоча един противопоставящ се психотерапевт. Щом нямате никакъв прогрес при директния подход към пациента, в такъв случай опитайте нещо друго, каквото и да е. Важното е да се опитвате.“
Направи нещо. Стейн беше защитник на налудничавите идеи. Не успееш ли отначало с пациента, опитай нещо смахнато. Облечи се като клоун, сритай го отзад, напръскай го с воден пистолет, направи каквото ти хрумне, но направи нещо.
Лесно ни е било тогава, помисли си Норман. Да можеше да види как Стейн би се справил сега с неговото положение. Какво ли щеше да предприеме напереният доктор Стейн?
Отвори вратата. Не мога, заключена е.
Говори с нея. Не мога, не иска да ме чуе.
Включи кислорода. Не мога, да контролира системите.
Потърси помощ вътре в стаята. Не мога, тук нищо не би могло да ми помогне.
Тогава излез. Не мога, защото…
Чакай, чакай. Това не беше съвсем вярно. Можеше да излезе навън, ако разбие илюминатора, или отвори люка на тавана. Но къде ще иде? Не разполага с водолазен костюм. Водата е ледено студена. Само след няколко секунди ще умре от преохлаждане. Значи навън го чака сигурна смърт. А още преди каютата да се изпълни с вода тялото му ще замръзне. И тук изхода е същия.
В мислите си видя Стейн да вдига въпросително вежди и да се усмихва с познатата, загадъчна усмивка. И какво от това? Така или иначе ще умреш. Какво имаш да губиш?
Планът постепенно започна да се оформя в главата му. Ако отвори люка на покрива би могъл да излезе от станцията. Попадне ли веднъж отвън, ще се прокрадне до цилиндър А и ще проникне през шлюза. Там ще си постави костюма и всичко ще бъде наред.
Ако успее да стигне до шлюза. Колко ли време ще му отнеме това? Трийсет секунди? Минута? Може ли да задържи дъха си толкова дълго? Би ли могъл да издържи на студа?
Така или иначе ще умреш.
Глупак, рече си гневно той, та нали в ръката си държиш кислородна бутилка. Ако не се мотаеш, ще имаш достатъчно за да стигнеш до там. Тръгвай веднага.
Не, обади се друг глас в него, има и още нещо, нещо което забравям…
Тръгвай!
Без повече колебания, Норман се изкатери по стълбата, до люка на тавана. Задържа дъх, напрегна мускули и завъртя ръчката. Люкът се открехна.
— Норман, Норман, какво правиш? Норман! — чу той вика на Бет и в същия миг всичко се изгуби под рева на могъщия потоп, който се изливаше върху него, изпълвайки стаята.
Едва в мига, когато се озова отвън, Норман осъзна грешката си. Нуждаеше се от тежести. Тялото му, изпълнено с въздух, теглеше към повърхността. Пое последен дъх, захвърли бутилката и отчаяно се вкопчи в студените тръби по външната повърхност на станцията. Знаеше, че изплъзне ли пръсти, нищо няма да спре изплуването му на повърхността. А там тялото му ще гръмне като балон.
Сграбчил тръбите, той се притегли надолу и затърси следващата ръкохватка. Беше нещо като изкачване на стръмна планина, само че наопаки, защото изпуснеше ли се, щеше да падне нагоре и да умре. Пръстите му бяха изтръпнали и безчувствени. Тялото му се беше сковано от студ, движенията му бяха забавени. Дробовете му горяха.
Оставаше му още съвсем малко.
Стигна до дъното, плъзна се под цилиндър Г, изтегли се нагоре и се огледа за входа на шлюза. Не се виждаше! Входният люк беше изчезнал! И тогава видя, че се намира под цилиндър Б. Премести се под А и напипа люка. Люкът на входния шлюз беше затворен. Дръпна ръчката. Не поддаваше и сантиметър. Натисна с всичка сила, но ръчката не помръдваше.
Беше заключен навън.
Завладя го страх. Тялото му се беше вцепенило от студа, знаеше, че след няколко секунди ще изгуби съзнание. Трябва да отвори този проклет люк. Заблъска металния капак с юмруци, натисна отново ръчката, но единственото, което чувстваше, бяха изтръпналите му пръсти.
И тогава ръчката се завъртя. Люкът се отвори. Може би е натиснал някой скрит авариен бутон или…