Стейн, старият професор, казваше: „Никой не може да се отърве от сянката си“.
И какво правеше сега сянката на Норман? Какво ставаше в неговото подсъзнание, в забранената част на неговия ум?
Нищо. Продължавай нагоре.
Той се намести обезпокоен в креслото. Така му се искаше час по-скоро да е на повърхността, изпълнен бе с такова убеждение…
Мразя Бет. Мразя и Хари. Мразя да се тревожа за тези хора, да се грижа за тях. Не искам повече да се грижа за тях. Не съм отговорен за тях. Искам да спася само себе си. Мразя ги. Мразя ги.
Спря потресен. Потресен от своите мисли, от злобата в тях.
Трябва да се върна, рече си той.
Ако се върна, ще умра.
Но с всеки изминат миг, нещо ново набираше сили в него. Бет беше права — именно Норман беше говорил за това, че трябва да се държат заедно, да работят рамо до рамо. Как можа да ги изостави? Не, не можеше. Това би било в разрез с всичко, в което някога е вярвал, всичко важно и човешко.
Трябваше да се върне.
Страхувам се да се върна.
Най-сетне, рече си той. Ето го. Страх, толкова силен, че отрича собственото си съществуване, страх, който го кара да оправдае изоставянето на другите.
Той натисна пулта и спря изплуването. Когато пое надолу, ръцете му трепереха.
1 ЧАС И 30 МИНУТИ
Подводницата се спусна плавно на дъното, в близост до станцията. Норман се прехвърли в шлюза и наводни отсека. След минута вече крачеше по тинестото дъно към станцията. Със странна, празнична светлина мигаха наоколо конусите на теваковите експлозиви.
— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЧЕТИРИНАЙСЕТ МИНУТИ.
Замисли се колко време ще му е необходимо. Една минута, за да влезе вътре. Пет, може би шест минути, докато се облекат Бет и Хари в костюмите. Още четири минути, докато се върнат на борда на подводницата. Три, или четири минути изплаване.
Планът висеше на косъм.
Заобиколи масивните опори, под самата станция.
— Върна се значи, Норман — прошепна Бет в шлемофона.
— Да, Бет.
— Слава Богу — отвърна тя. Сетне заплака. Норман беше под цилиндър А, риданията й отекваха вътре в шлема. Напипа входния люк и завъртя ръчката. Беше заключена.
— Бет, отвори люка.
Продължаваше да плаче. Не му отговори.
— Бет, чуваш ли ме? Отвори люка.
Тя плачеше като дете, хлипаше истерично.
— Норман — заговори Бет. — Моля те, помогни ми. Моля те.
— Опитвам се да ти помогна, Бет. Отвори люка.
— Не мога.
— Какво искаш да кажеш с това „не мога“?
— Това с нищо няма да ми помогне.
— Бет — рече Норман. — Хайде стига…
— Не мога да го направя, Норман.
— Разбира се, че можеш. Отвори люка, Бет.
— Не биваше да се връщаш, Норман.
Сега не беше време за подобни разговори.
— Бет, стегни се. Отвори люка.
— Не, Норман, не мога.
И тя отново избухна в плач.
Опита всички люкове, един по един. Цилиндър Б — заключен. Цилиндър В — заключен. Цилиндър Г — заключен.
Стоеше до цилиндър Д, наводнен по време на атаката. В стената на корпуса зееше широка дупка. Беше достатъчно голяма, за да проникне през нея, но ръбовете й бяха заострени и ако се разкъса костюмът…
Не, поклати глава Норман. Твърде рисковано е. Премести се под цилиндъра и огледа за входен люк. Намери го и завъртя ръчката. Люкът се отвори без никакво затруднение, масивният метален капак издрънча във вътрешната стена.
— Норман? Ти ли си?
Изтегли се нагоре, в цилиндър Д. Беше задъхан от напрежение. Дръпна обратно люка и го затвори. После спря за миг и си пое дъх.
— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДВАНАДЕСЕТ МИНУТИ.
Майчице! Само толкова?
Нещо бяло мина покрай лицевото му стъкло. Сграбчи го, но осъзна, че е пакет с царевични пръчици. Пакетът се разпадна в ръцете му и пръчиците се пръснаха наоколо като жълтеникав сняг.
Намираше се в кухнята. На отсрещната стена имаше друг люк, водещ към цилиндър Г. Цилиндър Г не беше наводнен, което означаваше, че по някакъв начин ще трябва да херметизира цилиндър Д.
Точно над него имаше беше входа за дневната, с огромния отвор в стената. Изкатери се и се огледа. Трябваше му газ, някакъв контейнер. В дневната беше сумрачно, през процепа проникваше отразена светлина отвън. На пода се полюшваха възглавници и дюшеци. Нещо го докосна отзад. Норман се завъртя и мярна тъмни коси, спускащи се над нечие лице. Косите се разтвориха и Норман откри, че част от лицето липсва — беше разкъсано при аварията.
Тина.
Норман потрепери и отблъсна тялото й. После направи няколко крачки встрани.