Експлозията блъсна миниатюрната подводница, преметна я като играчка, обърна я наопаки, сетне я изправи и я понесе на гребена на ударната вълна.
— Майчице! — извика Хари, но те продължаваха да се изкачват и всичко беше наред. — Успяхме!
— Двеста фута — обяви Норман. Водата навън беше бледосиня. Той плъзна ръка по пулта и забави изплаването. Носеха се прекалено бързо.
Хари крещеше и блъскаше Норман по гърба.
— Успяхме! Дявол да го вземе, кучи сине, успяхме! Живи сме! Направо да не повярваш! Живи сме!
Норман с мъка следеше приборите през насълзените си очи.
И тогава през стъклото нахлу ярка слънчева светлина, а пред очите им се ширна гладката океанска повърхност, синьо небе и пухкави облаци.
— Виждаш ли? — извика Хари. Крещеше право в ухото на Норман. — Виждаш ли? Един чудесен слънчев ден!
00 ЧАСА И 00 МИНУТИ
Норман се пробуди и впери очи в тъничкия слънчев лъч, който проникваше през единствения люк и огряваше химическата тоалетна в ъгъла на декомпресионната камера. Изтегнат на койката той огледа вътрешността на камерата — хоризонтален цилиндър, дълъг не повече от петдесет фута, оборудван с койки, метална маса и столове в средата и тоалетна зад малкия параван. Хари похъркваше на горната койка. На другия край спеше Бет, прикрила лицето си с ръце. Някъде отдалеч се чуваха приглушени викове.
Норман се прозя и спусна крака от койката. Болеше го цялото тяло, но иначе всичко беше наред. Приближи се до огрения в слънчеви лъчи илюминатор и надникна навън, като присвиваше очи от яркото тихоокеанско слънце.
Пред него се простираше задната палуба на „Джон Хоуз“ — снежнобялата хеликоптерна площадка, тежките метални въжета, корпусът на подводния робот. Няколко души спускаха втория робот зад палубата, като си крещяха неразбрано, псуваха и махаха с ръце. Норман едва различаваше гласовете им зад плътните дебели стъкла.
Непосредствено зад декомпресионната камера, едър мускулест мъжага търкаляше по палубата масивна зелена бутилка с надпис „Кислород“. Още дузина подобни бутилки бяха подредени наблизо. Тримата лаборанти от медицинската група, отговаряща за декомпресията, играеха на карти.
Загледан през триинчовото стъкло, Норман имаше чувството, че е надникнал в някакъв миниатюрен свят, с който няма нищо общо, нещо като терариум, заселен с интересни и екзотични екземпляри. Този нов свят му беше чужд, също като черното океанско дъно, когато за пръв път го бе съгледал през прозореца на станцията.
Норман разглеждаше увлечените в играта на карти лаборанти, наблюдаваше ги как се смеят и жестикулират, докато играта се разгаря. Никой от тях не погледна дори за миг към декомпресионната камера. Норман не разбираше тези млади хора. Не трябваше ли да проверяват как протича декомпресията? Изглеждаха му така неопитни и незрели. Съсредоточени в играта, те сякаш не подозираха съществуването на огромната метална камера до тях и бяха безразлични към съдбата на тримата оцелели вътре — с други думи, не се вълнуваха нито от изхода на експедицията, нито от новините, които тримата биха могли да носят на повърхността. Не, тези жизнерадостни картоиграчи не даваха и пет пари за експедицията. Или, може би, те не знаеха какво се крие зад нея.
Норман се обърна и седна на масата. Коленете го боляха, кожата над пристегнатите превръзки беше подпухнала. Беше го превързал някакъв военен лекар докато ги пренасяха от подводницата в камерата. От „Подводна звезда III“ се бяха прехвърлили на херметичен водолазен звънец, а от там ги преместиха в голямата декомпресионна камера на борда на кораба, която тук наричаха БДК — Бордова Декомпресионна Камера. Трябваше да прекарат четири дни в нея. Норман нямаше ясна представа колко време се намират тук. Почти веднага след прехвърлянето и тримата бяха заспали, а в камерата нямаше инсталиран часовник. Циферблатът на неговия ръчен часовник беше разбит, макар да не си спомняше кога се е случило това.
Някой бе надраскал върху плота на масата „ВМФ вони“. Норман плъзна пръст по браздите и си спомни за онези, другите бразди — върху повърхността на сферата. Но сега той, Бет и Хари се намираха в ръцете на военните.
И какво ще им кажем? — помисли си той.
— И какво ще им кажем сега? — попита Бет.
Изминали бяха няколко часа, Бет и Хари се бяха събудили и сега тримата седяха около надрасканата маса. Никой от тях не беше проявил желание да разговаря с екипажа отвън. Сякаш, помисли си Норман, и тримата споделяха някакво негласно желание, да останат колкото се може по-дълго в изолация.
— Според мен — всичко — заяви Хари.