— Не — отвърна Норман. — Никога вече.
— Добре — съгласи се Хари.
Бет имаше замислен вид. Тя прехапа устни и накрая кимна:
— Съгласна.
Норман пое дълбоко, после ги погледна и двамата.
— Готови ли сме да забравим за сферата и за това, че сме притежавали сила, която ни е помагала да постигаме всичко, каквото пожелаем?
Те кимнаха.
Бет се завъртя неспокойно на стола.
— Но как точно ще го направим?
— Просто ще го направим — рече Норман. — Затвори очи и си кажи, че искаш да забравиш.
— Сигурен ли си, че трябва да постъпим точно така? — попита го Бет. Все още изглеждаше нервна, възбудена. — Съвсем сигурен?
— Да, Бет. Трябва… да се разделим със силата.
— Да го сторим заедно — предложи тя. — Едновременно.
— Добре — съгласи се Хари. — Ще броя до три.
Затвориха очи.
— Едно…
Хората винаги забравят рано или късно, че притежават сила, помисли си със затворени очи Норман.
— Две…
Норман се съсредоточи. Пред очите му отново се появи сферата, блестяща като звезда, гладка, полирана и той си помисли: Искам да забравя, че някога съм виждал сферата.
И сферата изчезна от неговия мислен взор.
— Три — произнесе Хари.
— Какво три? — попита Норман. Сърбяха го очите. Разтърка ги с пръсти и ги отвори. От другата страна на масата седяха Бет и Хари. Намираха се в декомпресионната камера. Изглеждаха уморени и подтиснати. Нищо чудно, като се има пред вид какво бяха преживели.
— Какво три? — повтори Норман.
— Нищо — отвърна Хари. — Мислех си на глас. Само тримата останахме.
Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.
— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.
— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.
Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.
— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.
— Зная — рече Бет.
— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.
— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.
— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.
— Не съм гладна — обади се Бет.
— Зная, но все пак трябва да ядем.
Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.
— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?
— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.
По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.
— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?
— Да разговаряме?
— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.
— За какво? — попита Норман, без особен интерес.
— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.
— Така ли?
— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.
— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?
Хари се намръщи.
— Калмар ли? Не мисля.
Норман погледна навън.
— Какво, по-точно, показват тези видеозаписи?
— Ами, всъщност, записите свършват в момента, когато на станцията изтича отровния газ… нали знаете, аварията…
— Да — кимна Норман. — Спомням си за аварията.
— Всъщност, благодарение на записите, вече имаме известна представа за станалото. По всичко изглежда, че в стената на станцията се е появила пробойна, водата е засегнала газовите контейнери и в изкуствено поддържаната атмосфера са настъпили драстични промени.
— Ясно.
— Станало е внезапно, сър.
— Да — кимна Джонсън. — Така беше.
— Значи, готови сте да разговаряте?
— Да. Така мисля.
Норман обърна гръб на илюминатора. Бръкна с ръце в джобове и напипа някаква хартийка. Извади я и я разтвори учуден.
Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Интересно, как беше попаднала тази снимка в него. Може би колата е принадлежала на предишния притежател на комбинезона? Нищо чудно да е бил някой от загиналите членове на групата.