Спускането продължаваше.
— Четиристотин фута — подводницата се разтресе, после се понесе напред. — Това е реката.
— Каква река? — запита Норман.
— Сър, попаднахме в течение с различна температура и соленост, в океана то се държи като река. Обикновено тук спираме и оставяме подводницата да се носи по течението.
— А, ясно — рече Тед и бръкна в джоба си. После подаде на пилота една банкнота от два долара.
Норман го погледна въпросително.
— Не ти ли казах? Стара традиция. Когато се спускаш, трябва да платиш на пилота. За късмет.
— Нямам нищо против късмета — отвърна Норман. Той порови малко, извади петдоларова банкнота, помисли и вместо нея подаде една двадесетдоларова.
— Благодаря, джентълмени, и ви желая приятно прекарване на дъното — отвърна пилотът.
Електрическите двигатели утихнаха.
Спускането продължи. Водата беше черна.
— Петстотин фута — обяви пилотът. — Половината път.
Подводницата издаде скърцащ звук, последван от оглушително бълбукане. Норман се огледа уплашено.
— Обичайна реакция на повишеното налягане — обясни пилотът. — Няма проблеми.
— Хм — изсумтя Норман и отри потта от челото с ръкава си. Струваше му се, че вътрешността на подводницата се е смалила, а стените са се доближили до лицето му.
— Всъщност, — бърбореше Тед, — доколкото си спомням, този район на Тихия океан се нарича басейн Лау, нали?
— Точно така, сър, басейн Лау.
— Това е плато между две подводни планински вериги — южните Фиджи, или планина Лау на запад и планинския масив Тонга на изток.
— Съвършено вярно, доктор Филдинг.
Норман погледна приборите. Бяха покрити с влага. Пилотът трябваше да ги бърше с кърпа за да следи данните. Дали подводницата не пропускаше? Не, едва ли. Това беше кондензирана пара. В кабината ставаше все по-студено.
Успокой се, рече си Норман.
— Осемстотин фута — обяви пилотът.
Навън цареше непрогледен мрак.
— Колко вълнуващо — обади се Тед. — Присъствал ли си някога на нещо подобно, Норман?
— Не — отвърна той.
— Аз също — призна Тед. — Какво приключение.
Норман се молеше Тед най-сетне да млъкне.
— Знаеш ли, — продължаваше партньорът му, — мига, когато отворим космическия кораб и влезем в контакт с пришълците, ще е най-великият в историята на човечеството. Чудя се какво ли ще трябва да кажем.
— Да кажем ли?
— Нали разбираш, какви думи да произнесем. На прага, под блясъка на камерите.
— Ще има ли камери?
— О, сигурен съм, че моментът ще бъде документиран по някакъв начин. Трябва да сме готови да кажем няколко думи, нещо подходящо за историческия миг. Какво ще кажеш например за: „Това е важен миг в историята на човечеството?“
— Важен миг? — запита вдигнал вежди Норман.
— Прав си — рече Тед. — Фразата звучи глупаво. Може би: Повратна точка в човешката история?
Норман поклати глава.
— Ами тогава: Кръстопът в еволюцията на човешкия вид?
— Еволюцията може ли да има кръстопът?
— Не виждам защо да не може — отвърна Тед.
— Защото кръстопът означава пресичане на пътища. Път ли е еволюцията? Мисля че не е. Струва ми се, че еволюцията няма постоянна посока.
— Приемаш нещата твърде буквално — обиди се Тед.
— Наближаваме дъното — обяви пилотът. — Деветстотин фута — той намали скоростта на спускане. Откъм сонара се чуваше все по-ясно пукане.
Тед продължи.
— Нов праг в еволюцията на човешкия род?
— Става. Но мислиш ли, че е това?
— Че е какво?
— Един нов праг.
— Защо не? — учуди се Тед.
— Ами ако намерим вътре само купчина ръждясали железа и нищо ценно, което да ни просветли?
— Прав си — кимна Тед.
— Деветстотин и петдесет фута. Включвам външните светлини.
Зад прозореца се мярнаха блестящи снежинки. Пилотът обясни, че са вдигнати от дъното прашинки.
— Пряка видимост. Дъното е под нас.
— Трябва да го видя! — възкликна Тед. Пилотът се отдръпна встрани и двамата впериха погледи.
Норман видя плоска, мрачна равнина, която се простираше докъдето стигаше осветлението. Отвъд нея само мрак.
— Опасявам се, — отбеляза пилотът, — че няма какво толкова да се види.
— Подтискаща гледка — призна малко разочаровано Тед. — Очаквах да има повече живот.
— Е, тук е доста студено. Температурата на водата е, хъм, тридесет и шест градуса по Фаренхайт.
— Направо да замръзнеш — рече Тед.
— Да, сър. Да видим, дали ще можем да открием вашия нов дом.