Двигателите забръмчаха. Зад прозореца се вдигна тиня. Подводницата се завъртя и се понесе над дъното. В продължение на няколко минути виждаха само безличен кафяв пейзаж.
Изведнъж блеснаха светлини.
— Ето ги.
Огромна площ пред тях бе заобиколена от подводни прожектори.
— Това е мрежата — рече пилотът.
Подводницата се издигна и се плъзна над осветената мрежа, която се простираше на около половин миля. Под нея, по дъното се движеха водолази. Някои от тях махнаха на преминаващата подводница. Пилотът стисна в отговор един детски тромбон.
— Могат ли да го чуят?
— Естествено. Водата е невероятен проводник.
— Божичко — рече Тед.
Точно пред тях, от океанското дъно се издигаше гигантска титаниева перка. Норман не беше си представял, че е с такива гигантски размери — когато я заобиколиха, тя закри гледката за цяла минута. Металът беше тъмносив на цвят, с изключение на някои дребни петънца от полепнали морски обитатели.
— Няма никаква корозия — рече Тед.
— Не, сър — потвърди пилотът. — Всички го забелязват. Смятат че се дължи на метало-пластичната сплав, но никой не би могъл да се закълне със сигурност.
Перката остана назад, подводницата направи завой. Точно пред тях се виждаха още светлини, подредени във вертикални редици. Норман забеляза масивен цилиндър, оцветен в жълто и с ярко блестящи илюминатори. До него се виждаше нисък метален купол.
— Вляво е ДС-7, станцията на водолазите — обясни пилотът. — Доста е тесничка. А вие момчета сте в ДС-8, където е далеч по-приятно, уверявам ви.
Той сви вдясно и след краткотрайна тъмнина видяха нова верига от светлини. Когато наближиха, Норман преброи пет различни цилиндъра, някои вертикални, други хоризонтални, всичките свързани по между си.
— Ето го и него. ДС-8, вашият дом, далеч от родния дом — рече пилотът. — Дайте ми една минута за скачвате.
Метал се блъсна в метал, последва сътресение и двигателите замряха. Тишина. Съскане на газ. Пилотът завъртя капака и отвън нахлу изненадващо студен въздух.
— Люкът е отворен, джентълмени — обяви той и се отдръпна встрани.
Норман надникна през отвора. Над него грееха червени светлини. Той изпълзя от подводницата и се озова в стоманен цилиндър, приблизително осем стъпки в диаметър. Навсякъде се виждаха ръкохватки, тесни метални койки, отгоре грееха реотани, но без някакъв осезаем ефект.
Тед го последва и се настани на една койка до него. Седяха толкова близо, че колената им се докосваха. Под тях, пилотът затваряше люка. Двамата гледаха как се завърта кръглата ръчка. Чу се тихо потракване, при откачването на подводницата, сетне шумът на двигателите.
Тишина.
— Сега какво ще правим? — запита Норман.
— Покачват налягането — обясни Норман. — А после подават смесени газове. Тук долу не можем да дишаме въздух.
— Защо не? — попита Норман. За пръв път съжали, че не остана буден по време на лекцията.
— Защото, — обясняваше Тед, — атмосферата на Земята е смъртоносна. Макар да не го осъзнаваш, кислородът е силно корозивен газ. Той е в тясно химическо родство с хлора и флуора, а хидрофлуорната киселина е една от най-корозивните киселини. По същия начин, по който кислородът кара да потъмнее току що отхапаната ябълка, или желязото да ръждяса, той е в състояние да разруши тъканта на човешкото тяло, стига да бъде изложено прекалено дълго на въздействието му. Кислородът под високо налягане е силно токсичен. Ето защо се налага да се намали поемането съдържание. На повърхността вдишваш двадесет и един процента кислород. А тук ще бъдат два процента. Но няма да забележиш никаква разлика…
Говорителят изпращя:
— Започваме да изравняваме налягането.
— Това кой е? — попита Норман.
— Барнс — отвърна гласът. Но не звучеше като Барнс. Звучеше, дразнещо, металически.
— Сигурно е от говорителя — рече Тед и се засмя. Гласът му беше изтънял и писклив. — От хелия трябва да е, Норман. Сега напомпват хелий.
— Звучиш като Доналд Дък — каза Норман и също се засмя. И неговият глас беше като от детски анимационен филм.
— Кажи какъв е проблема, Мики — изквака Тед.
— Ами, мисля че зърнах един дебел плъх — отвърна Норман. И двамата се смееха неудържимо.
— Я стига, момчета — сопна се Барнс от говорителя. — Работата е сериозна.
— Да, сър, капитане — рече Тед, но гласът му беше така изтънял, че почти не се разбираше какво казва. Двамата отново се заляха от смях, а гласовете им отекваха в стените на металическия цилиндър, сякаш бяха ученички.
Хелият правеше гласовете им тънки и пискливи. Но имаше и друго въздействие.
— Хладничко ли ви става, момчета? — запита Барнс.