— Това трябва да е мостика или пилотската кабината.
Но по пултовете не се виждаха никакви светлини. И креслата бяха празни. Продължиха да кръстосват светлини в мрака.
— Прилича на макет.
— Не може да е макет.
— Добре де, на мен ми прилича.
Норман плъзна ръка по гладката повърхност на пултовете. Беше фино изработена, приятна на допир. Норман натисна с ръка и почувства, че повърхността поддава. Сякаш беше гумена.
— Пак непознат материал.
В осветения от прожектора кръг се мярнаха няколко интересни обекта. В далечния край на пулта беше прикрепена табелка с ръчно изписан надпис „Давай, маце, давай!“. Малко по-близо пластмасова статуетка на непознато животно, което приличаше на катерица. На поставката пишеше „Щастливата Лемонита“. Какво ли означаваше това?
— Креслата кожени ли са?
— Така изглеждат.
— Ами къде са им проклетите уреди?
Норман продължи да шари с ръка по пулта и внезапно той се озари от вътрешна светлина, а под повърхността се показаха схеми и индикатори. Всички уреди изглежда бяха вградени вътре в пулта, сякаш бяха оптическа измама, или холограма. Норман зачете надписите над тях: „Задна тяга“, „Ф3 Пневматичен ускорител“, „Планер“, „Отразители“.
— Пак непозната технология — рече Тед. — Приличат ми на течни кристали, но е нещо далеч по-сложно. Някакъв вид усъвършенствана оптическа електроника.
Изведнъж пулта се озари в червено и се разнесе тревожен звън. Норман отскочи уплашено назад — пултът пред него неочаквано бе оживял.
— Внимавайте, всички!
Ярко, ослепителна и невероятно бяла светлина изпълни за миг вътрешността на помещението.
— О, Боже…
Още един блясък — още един и тогава заблестя целият таван, осветявайки помещението. Норман плъзна поглед по уплашените лица на останалите. После въздъхна облекчено.
— Майчице…
— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.
— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.
— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.
— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.
— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.
— Слушай, Хал…
— Бет, не искам да натискаш повече бутони!
Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:
— Някой да вижда някъде дата?
— Няма дата.
— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.
— Какво прави тук? — запита Норман.
— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.
Норман се намръщи.
— Какво те тревожи, Хари?
— Нищо.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.
— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.
— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.
Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…
Той се отпусна в едно от креслата. Почувства се невероятно удобно. Под него нещо избълбука — може би вътре имаше вода?
— Надявам се, не възнамеряваш да полетиш с тая тенекия?
— Не, не.
— Какъв е този странен шум?
Креслото го обгърна. За миг Норман бе завладян от паника, усещайки как се притиска в него меката материя, обвивайки раменете и кръста му. Кожената подложка се плъзна зад врата му, покри ушите и прикова челото му. Потъваше все по-дълбоко, изчезваше във вътрешността на креслото, сякаш то го поглъщаше…
— О, Боже…
И тогава креслото се понесе напред и застина до пулта. Шумът изчезна.
Всичко замря.
— Според мен, — каза Бет, — това кресло сметна, че се готвиш да излиташ.
— Хммм — изсумтя Норман, докато се мъчеше да се овладее. — И как да изляза сега?
Единствената непокрита част от тялото му оставаха ръцете. Той раздвижи пръсти и напипа цял ред бутони на облегалката на креслото. Натисна един от тях.
Креслото се плъзна назад и се разтвори. Норман побърза да стане и прогледна към отпечатъка, оставен от тялото му, който бавно се губеше.
Хари също натисна едно от копчетата и шумът се появи отново.
— Пълно е с вода.
— Има логика — кимна Барнс. — Водата не може да се свива. Седнал в подобно кресло, можеш да издържиш на невероятни натоварвания.