Норман се заслуша в съскането и пукането на радиовръзките, в металическите гласове, чийто думи не можеше да различи. На екрана се виждаше крачещ по дъното водолаз. Фигурата бе осветена от ярка изкуствена светлина и облечена в непознат за Норман тип водолазен костюм от плътна синя материя и странно изработен яркожълт шлем.
Норман посочи с ръка.
— На каква дълбочина се намира?
— Не зная. Хиляда, може би две хиляди фута — нещо такова.
— И какво са открили там?
— Досега, само една голяма перка от титан — офицерът се огледа. — В момента не се вижда на нито един от мониторите. Бил, ще бъдеш ли така добър да покажеш на доктор Джонсън перката?
— Съжалявам, сър — отвърна техникът. — В момента работим на север, в седми квадрант.
— Ах. Седми квадрант е на близо половин миля от перката — обясни офицерът на Норман. — Жалко — заслужава си да я види човек. Но ще имате възможност по-късно, сигурен съм. За капитан Барнс е насам.
Известно време вървяха мълчаливо по коридора, след това офицерът запита:
— Познавате ли капитана, сър?
— Не, защо?
— Просто се чудех. Нямаше търпение да се срещне с вас. На всеки всеки час се обаждаше на техниците да ги пита кога ще дойдете.
— Не — повтори Норман. — Никога не съм го срещал.
— Приятен човек.
— Уверен съм.
Офицерът погледна през рамо.
— Знаете ли какво казват за капитана? — попита той.
— Не. Какво?
— Ами казват, че по-лошо хапел, отколкото лаел.
На вратата пишеше „Командир на експедицията“, а отдолу бе прикрепен надписът „капитан Харълд К. Барнс, ВМФ на САЩ“. Офицерът му стори път и Норман влезе в тесен кабинет. Едър мъж със засукани ръкави го гледаше из зад купчината папки.
Капитан Барнс бе от този тип опрятни военни, които караха Норман да се чувства дебел и отпуснат. Някъде в средата на четирийсетте, Хал Барнс притежаваше изправена военна стойка, имаше остри черти, къса коса, стегнат корем и здраво ръкостискане на политик.
— Добре дошли на борда на „Хоуз“, доктор Джонсън. Как се чувствате?
— Уморен — промърмори Норман.
— Сигурно, сигурно. Идвате от Сан Диего, нали?
— Да.
— Значи пътували сте горе-долу петнадесет часа. Искате ли да си починете?
— Бих искал да науча какво става — отвърна Норман.
— Напълно разбираемо — кимна Барнс. — И какво ви казаха?
— Кой?
— Хората, които ви взеха от Сан Диего, които ви докараха до тук, персонала в Гуам. Какво научихте от тях?
— Нищо не ми казаха.
— Видяхте ли някакви репортери, хора от пресата?
— Не, нищо такова.
Барнс се усмихна.
— Добре. Радвам се да го чуя — той махна с ръка на Норман да се разполага. Норман кимна с благодарност. — Малко кафе? — предложи Барнс и се отправи към кафемашината в ъгъла, но в този миг светлината угасна. Стаята потъна в мрак, бледо сияние се прокрадваше през плътно затворения люк.
— Дявол да го вземе! — възкликна Барнс. — Ето пак! Емерсън! Емерсън!
На вратата се изправи един лейтенант.
— Сър! Работим по въпроса.
— Какво стана този път?
— Гръмна едно АДУ във втори хангар, сър.
— Мисля че във втори хангар монтирахме допълнителни кабели.
— Изглежда е станало претоварване, сър.
— Искам да го оправите веднага, Емерсън!
— Колкото се може по-бързо, сър.
Вратата се затвори, Барнс опря гръб в креслото. Норман се заслуша в гласа, идещ към него от тъмнината.
— Вината не е тяхна. Тези кораби не са построени за подобно енергийно свръхнатоварване и затова… да, ето — светлините отново блеснаха. Барнс се усмихна. — Не разбрах, искате ли кафе, доктор Джонсън?
— Предпочитам го черно — рече Норман.
Барнс му наля една чаша.
— Та казвах, радвам се че не сте разговаряли с никого. В нашата работа, доктор Джонсън, сигурността е по-важна от всичко. Особено когато става дума за подобно откритие. Ако изтече информация за местонахождението, ще си имаме страхотни проблеми. Толкова много хора са посветени в… дявол да го вземе, от щаба на командването категорично отказваха да ми отпуснат разрушители, докато не споменах за съветски разузнавателни подводници. Веднага след това се появиха четири, а после разрушителите станаха осем.
— Съветски разузнавателни подводници? — попита Норман.
— Точно това им казах на ония в Хонолулу — ухили се Барнс. — Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от флотата в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.
— Няма ли? — Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.