Именно затова бе излъгал — за да ги задържи долу. И изследването да продължи.
— Какво да направим с тоя копелдак? — попита Бет.
— Нищо, засега — рече Норман.
— Не искаш да се караш с него? Боже, аз нямам търпение.
— Няма да постигнеш нищо. Тед не дава пет пари, а останалите изпълняват заповеди. А дори и да можехме да си тръгнем, нима ще зарежеш Хари вътре в сферата?
— Не — призна Бет.
— Добре, тогава. Да се заемем с науката.
— Божичко, Норман…
— Зная. Но друга възможност нямаме. Поне през следващите няколко дни. Така че, да не загърбваме реалността, а когато му дойде времето ще им посочим пръст.
— Можеш да бъдеш уверен, че ще им вдигна пръст!
— Радвам се да го чуя. Но не сега, Бет.
— Добре — въздъхна тя. — Не сега.
Тя се изкачи обратно по стълбите.
Останал сам, Норман втренчи поглед в пулта. Поне през следващите дни щеше да има доста работа, ако иска останалите да запазят спокойствие. Досега не беше се запознал с компютърната система и реши да се порови в нея. още в началото се натъкна на файл, обозначен НФЖ КОНТАКТНА ГРУПА БИОГР. Повика го на екрана.
Цивилни членове на групата:
1. Тиъдър Филдинг, астрофизик/ планетарен биолог
2. Елизабет Халпърн, зоолог/ биохимик
3. Харълд Дж. Адамс, математик/ логик
4. Артър Левин, морски биолог/ биохимик
5. Джон Ф. Томпсън, психолог
Изберете един:
Норман втренчи невярващ поглед в списъка.
Познаваше добре Джон Томпсън, енергичния млад психолог от Йейлския университет. Томпсън беше световно известен със своите изследвания в областта на психологията на примитивните хора и дори от година насам бе изчезнал в джунглите на Нова Гвинея, за да изучава тамошните племена.
Норман натисна още няколко копчета.
НФЖ ГРУПА ПСИХОЛОЗИ: ИЗБОР ПО НАУЧНА СТЕПЕН
1. Джон Ф. Томпсън, Университет Йейл — одобрен
2. Уилям Л. Харц, Университет Бъркли — одобрен
3. Джереми Уайт, Тексаски университет — одобрен (неуредено досие)
4. Норман Джонсън, Университет Сан Диего — отхвърлен (поради възраст)
Познаваше ги всичките. Бил Харц от Бъркли беше сериозно болен, говореше се за рак. Джереми Уайт бе прекарал част от Виетнамската война в Ханой и едва ли някога щеше да се сдобие с чисто досие.
Оставаше само Норман.
Едва сега разбра защо бе пристигнал последен. И защо бяха необходими онези специални изследвания. Почувства как в него се надига гняв срещу Барнс, срещу цялата система, която го бе довела тук долу, независимо от възрастта му, без да я е грижа за неговата безопасност. На петдесет и три, Норман Джонсън нямаше работа на хиляда фута дълбочина, в изкуствено поддържана среда, под високо налягане — и военните го знаеха.
Гневът му продължи да расте. Искаше му се да се изкачи по стълбите, да намери Барнс и да му изкрещи всичко, което мисли за него. Това гадно лъжливо копеле…
Той стисна с всичка сила облегалката на креслото и си спомни какво бе казал преди малко на Бет. Всички те бяха безсилни срещу развоя на събитията. Ще каже на Барнс всичко, което мисли за него, обеща си, че ще го стори, но едва когато се върнат на повърхността. Но дотогава нямаше никакъв смисъл да създава неприятности.
Той поклати глава и изруга.
След това изключи пулта.
Минаваха часове. Хари все още не беше излязъл от сферата.
Тина най-сетне приключи с обещаната компютърна интензификация на видеоизображението, чрез която се надяваха да надникнат вътре в сферата.
— За съжаление, — заяви тя, — в станцията разполагаме с ограничени възможности за компютърна обработка. Ако имах кабелна връзка с повърхността, щях да получа далеч по-интересни резултати, но сега… — тя сви рамене.
Показа им серия от уголемени застинали кадри на отворената сфера, които се сменяха с интервал една секунда. Качеството беше лошо, с множество смущения в картината.
— Единствената вътрешна структура, която може да се различи в тъмнината, — каза Тина сочейки отворената врата, — са тези множествени източници на светлина. С движението на кадъра се вижда, че източниците променят местата си.
— Сякаш сферата е изпълнена със светулки — отбеляза Бет.
— Само че тези светлини са по-неясни и не премигват. Многобройни са и създават впечатлението, че се движат заедно, като на рояк…
— Рояк от светулки?
— Нещо подобно — записът свърши. Екранът угасна.
— Това ли е всичко? — попита Тед.
— Опасявам се, че да, доктор Филдинг.
— Бедният Хари — промърмори с печален глас Тед.
От всички членове на групата, Тед най-видимо скърбеше за Хари. Не откъсваше очи от затворената сфера на монитора и си повтаряше: „Как го е направил?“ А сетне добавяше: „Надявам се, че с него всичко е наред.“