3301313043200032125252632032629300132114261
0301621371604083162118220330131304320003212
5252632032622930132104261037183016061808213
229 033005182204261013083016213716040830162
— Това откъде идва? — попита Тед. — От повърхността?
Барнс поклати глава.
— Директната връзка с повърхността е прекъсната.
— Тогава се предава под водата по някакъв друг начин?
— Не — отвърна Тина. — Прекалено бързо е за подводно предаване.
— Има ли друг пулт в станцията? Не? Ами в ДС-7?
— ДС-7 е празна. Водолазите си тръгнаха.
— Тогава откъде идва?
— На мен ми изглежда безсмислица — рече Барнс.
Тина кимна.
— Може да е случаен импулс от временна буферна памет някъде в системата. Когато превключихме на автономно захранване…
— Това трябва да е — кимна Барнс. — Буферен импулс от превключването.
— Мисля че трябва да го съхраните — предложи Тед. — В случай, че се окаже някакво послание.
— Послание откъде?
— От сферата.
— Глупости — отряза Барнс. — Не може да е послание.
— Откъде знаеш?
— Защото няма как да бъде предадено подобно послание. Не сме свързани с нищо. Дори и със сферата. Остава да е случаен импулс от нашата компютърна операционна система.
— С колко памет разполагаме?
— Достатъчна. Десет гигабайта, нещо такова.
— Може би хелият е повредил чиповете — предположи Тина. — Или им влияе газовата среда.
— Все пак, мисля че трябва да го запазим — настоя Тед.
Норман не откъсваше очи от екрана. Не беше математик, но често се бе сблъсквал със статистически данни и бе търсил в тях закономерности. Изглежда човешкият мозък бе предразположен към подобен вид мисловна дейност — да открива определени закономерности в изучаваната материя.
— Имам чувството, — каза Норман, — че това не е безсмислица.
— Тогава да го запишем — рече Барнс.
Тина се приближи до пулта. В мига, когато пръстите й докоснаха клавишите екранът угасна.
— Толкова по въпроса — подхвърли Барнс. — Изчезна. Жалко, че Хари не можа да го види.
— Мда — кимна Тед. — Наистина жалко.
АНАЛИЗА
— Виж, — посочи Бет, — този е още жив.
Норман беше с нея в малката биологична лаборатория близо до върха на цилиндър Г. Никой не беше влизал в лабораторията от момента на пристигането им на станцията, защото не бяха попадали на нищо живо. Но сега светлините в лабораторията грееха, а Бет разглеждаше плуващия в аквариума калмар.
Съществото имаше съвсем нежна структура. Синкавото сияние се съсредоточаваше на нишки по хода на гърба и страните на мекотелото.
— Да — кимна Бет. — Биолуминисцентните структури са с дорзална локализация. Разбира се, това са бактерии.
— Какво са?
— Биолуминисцентните зони. Калмарите не могат да излъчват светлина. Но затова пък бактериите могат. Ето защо биолуминисцентните същества, обитаващи морето, инкорпорират тези бактерии в телата си. Това което свети под кожата са бактерии.
— Нещо подобно на инфекция?
— Да, донякъде.
Калмарът ги загледа с големите си очи. Пипалата му помръднаха.
— Съвсем ясно се виждат всички вътрешни органи — рече Бет. — Мозъкът е скрит зад очите. Онзи сак е храносмилателната жлеза, зад него — стомахът, а още по-назад — виждаш ли го как тупка? — това е сърцето. Едрите форми отпред са гонадите, а тунелът, който се спуска под стомаха — от там излиза мастилото и като го изхвърля, калмарът се задвижва.
— Наистина ли е нов вид? — попита Норман.
Тя въздъхна.
— Не зная. Вътрешността му е непроменена. Но ако се съди по намаления брой пипала, би трябвало да го квалифицираме като нов вид.
— Как ще го наречеш — Calmarus bethus ли?
Тя се усмихна.
— Architeuthis bethis. Прилича на зъболекарска диагноза. Architeuthis bethis — означава, че се нуждаеш от канал на корена.
— Какво мислите, доктор Халпърн? — попита Роуз, застанала на прага. — Имам малко пресни домати и чушки, направо ми е жал да ги хвърля. Наистина ли може да са отровни?
— Съмнявам се — отвърна Бет. — Не съм чувала за отровни калмари. Можеш да опиташ — рече тя на Роуз. — Мисля че спокойно бихме могли да ги ядем.
Когато Роуз излезе, Норман попита:
— Мислех, че не можеш да ядеш подобни неща.
— Само октоподите — отвърна Бет. — Октоподът е умен и находчив. А калмарите… не са ми никак симпатични.
— Не са ти симпатични.
— Е, те имат себеядни наклонности и са доста неприятни… — тя вдигна вежди. — Пак ли ме подлагаш на психоанализа?
— Не. Бях любопитен.
— Зоологът трябва да бъде обективен — продължи Бет. — Но аз, за разлика от другите, изпитвам чувства към животните. Към октоподите се отнасям с топлина. Вече ти казах, че са много умни. Веднъж изучавах един октопод, който се беше научил да убива хлебарки и да ги използва като примамка за крабове. Заинтригуваните крабове се приближаваха да огледат мъртвата хлебарка и тогава октоподът се спускаше върху тях от скривалището си и докопваше своята плячка.