— Поне доколкото ние знаем.
— Добре де, тези скариди и да искат не могат да се хранят — тя посочи разрязаното на операционната маса мекотело. — Те нямат стомах.
— Шегуваш ли се?
— Погледни сам.
Норман се надвеси, но нищо не можеше да различи по отвореното тяло. Само неясна маса от розова плът. Разрезът беше диагонален, малко разкривен. Уморена е, помисли си той. И не може да работи ефикасно. Всички имаме нужда от сън. Трябва час по-скоро да се махаме от тук.
— На външен вид изглежда съвсем нормално, ако изключим допълнителната дорзална перка на опашката — обясняваше тя. — Но отвътре всичко е объркано. Невъзможно е тези същества да живеят. Нямат стомах. Никакъв репродуктивен апарат. Все едно че са лоша имитация на истинските скариди.
— И въпреки това живеят — каза Норман.
— Да — съгласи се тя. — Така е — имаше подтиснат вид.
— И калмарите бяха с напълно нормални размери…
— Не съвсем. След като извърших дисекция на един от тях, установих, че липсват няколко жизнено важни структури. Нямаше го дори нервния сплит, наречен ганглион стелатум.
— Да, но…
— Нямаше и хриле, Норман. Калмарите са снабдени с продълговато хрилно устройство, което служи за газообмен. Но специално този нямаше. Тогава как е дишал, Норман?
— Все трябва да е имало някакъв начин.
— Казвам ти, че нямаше. Тук долу откриваме животни, които не би трябвало да съществуват. Най-неочаквано, откритие след откритие.
Тя обърна гръб на ярката лабораторна лампа и едва сега Норман забеляза, че е готова да се разплаче. Ръцете й трепереха и Бет побърза да ги скрие в скута си.
— Май наистина си разтревожена — промърмори Норман.
— А ти не си ли? — тя се втренчи в лицето му. — Норман, — поде Бет, — всичко това започна след като Хари излезе от сферата, нали?
— Предполагам, че е така.
— Хари излезе от сферата и изведнъж океана се напълни с невъзможни форми на живот… това хич не ми харесва. Ще ми се да се махаме от тук. Наистина — долната й устна трепереше.
Той я прегърна и рече успокояващо:
— Не можем да се махнем от тук.
— Зная — отвърна Бет. Тя го прегърна на свой ред и зарови разплаканото си лице в рамото му.
— Всичко ще се оправи…
— Мразя се в такива моменти — промълви тя. — Мразя това чувство.
— Зная…
— Мразя това място. Ненавиждам всичко, свързано с него. Мразя Барнс, мразя лекциите на Тед и тъпите десерти на Роуз. Иска ми се да съм някъде другаде.
— Зная…
Тя подсмърча още известно време, после го отблъсна назад със силните си ръце. Извърна се и изтри очите си.
— Оправих се вече — увери го тя. — Благодаря.
— Няма нищо.
Бет седна с гръб към него.
— Къде са тия проклети салфетки? — тя дръпна една и си издуха носа. — Няма да кажеш на другите, нали…
— Разбира се, че не.
Отнякъде зазвъня звънец и тя се стресна.
— Божичко, това пък какво е?
— Мисля, че е вечерята — рече Норман.
ВЕЧЕРЯТА
— Не зная как можете да ядете тези гадости — запита Хари, сочейки калмарите.
— Много са вкусни — увери го Норман. — Калмари соте.
Още със сядането на масата бе осъзнал какъв вълчи глад го измъчва. Имаше нещо успокояващо във вида на вечерята, самият факт, че се е настанил пред чинията с нож и вилица в ръка му вдъхваше предишната увереност. Почти бе склонен да забрави къде се намира.
— Аз ги предпочитам пържени — заяви Тина.
— Пържени калмари — възкликна Барнс. — Страхотно. Любимото ми ядене.
— И аз ги харесвам пържени — кимна Едмъндс. Седеше с изправено тяло и дъвчеше с автоматични движения. Норман забеляза, че оставя ножа си на масата между отделните хапки.
— А тези защо не са пържени? — запита Норман.
— Не можем да пържим храната на подобна дълбочина — увери го Барнс. — Горещото олио суспенсира и запушва въздушните филтри.
— Не знам за калмарите, — обади се Тед, — но скаридите са чудесни. — Не мислиш ли, Хари? — Тед и Хари ядяха скариди.
— Страхотни скариди — измърмори Хари. — Вкусни.
— Знаете ли как се чувствам сега? — попита ги Тед. — Чувствам се като капитан Немо. Помните ли — да живееш под водата, от даровете на морето?
— „Двадесет хиляди левги под вода“ — рече Барнс.
— Джеймс Мейсън — продължаваше Тед. — Спомняте ли си как свиреше на органа? Там-там-тара-там, там-тара-там! „Токата и фуга в Д-минор“ от Бах.
— И Кърк Дъглас.
— Кърк Дъглас играеше страхотно.
— А помните ли, когато се сражава с гигантския калмар?