Сфера

— И това беше страхотно.

— Кърк Дъглас размахваше брадвата.

— Да и отсече едно от пипалата на калмара.

— Този филм, — заяви Хари, — на времето ми изкара акъла. Бях съвсем малък, когато го гледах и направо си глътнах езика.

— Не мисля, че беше чак толкова страшен — възрази Тед.

— Бил си по-голям — рече Хари.

— Е, не чак толкова.

— Ами, по-голям си бил. Но за дете си беше страшничък. Сигурно затова сега не мога да ям калмари.

— Не обичаш калмарите, — рече Тед, — защото са отвратителни и гуменоподобни.

— Този филм ме накара да се запиша във Флотата — похвали се Барнс.

— Нищо чудно — подкрепи го Тед. — Беше толкова романтично и вълнуващо. Завладяваща картина за чудесата на приложната наука. Кой играеше професора?

— Професора?

— Да, помня че имаше и един професор.

— Вярно, като че ли имаше. Някакъв старец.

— Норман? Помниш ли кой играеше професора?

— Не, не помня — отвърна Норман.

— Анализира ни. Иска да провери, дали не сме изкукуригали.

— Да — кимна усмихнато Норман. — Това правя.

— И как се справяме? — поинтересува се Тед.

— Според мен, фактът, че група изтъкнати учени не е в състояние да си припомни кой е играл професора във филма е многозначителен.

— Добре де, Кърк Дъглас естествено беше в ролята на героя. Ученият никога не е герой.

— Франшо Тон? — настояваше Барнс. — Клод Рейн?

— Не, не мисля. Първото му име не беше ли Фриц?

— Фриц Уивър?

Нещо изпука, изсъска и след миг в каютата се разнесоха звуците на „Токата и фуга в Д-минор“.

— Браво — кимна Тед. — Не знаех, че имаме музика тук долу.

Едмъндс се върна на масата.

— Разполагаме с фонотека, Тед.

— Не мисля, че е подходящо за вечеря — възрази Барнс.

— На мен ми харесва — рече Тед. — Ех, да имаше сега и малко морска салата. Това ли поднасяше капитан Немо?

— Не може ли нещо по-леко? — попита Барнс.

— По-леко от морската салата?

— По-леко от Бах.

— Как се наричаше подводницата?

— „Наутилус“ — каза Едмъндс.

— А, да. „Наутилус“.

— Това е и името на първата атомна подводница, спусната през 1954 — продължи Едмъндс, гледайки усмихнато Тед.

— Вярно — кимна Тед. — Вярно.

Ето че си намери съдружник за неуместни подмятания, помисли си Норман.

През това време Едмъндс надникна през илюминатора и възкликна:

— О, нови посетители.

— Сега пък какво? — рече Хари с тревожно изражение.

Нима е уплашен? — мислеше си Норман. Не, само е припрян, нервен. И заинтригуван.

— Колко са красиви — продължаваше Едмъндс. — Някакви миниатюрни медузи. Навсякъде около станцията. Наистина, трябва да ги заснемем. Какво мислите, доктор Филдинг? Да ги снимаме ли?

— Сега не мисля, а ям, Джейн — рече малко заядливо Тед.

Едмъндс го погледна нацупено. Виж, стана интересно, рече си Норман. Тя понечи да излезе. Другите не й обръщаха внимание, втренчили погледи в илюминатора.

— Някой от вас да е ял медуза? — попита Тед. — Чувал съм, че ги смятат за деликатеси.

— Сред тях има и отровни екземпляри — обясни Бет. — С токсини в пипалата.

— Китайците не ядяха ли медузи? — попита Хари.

— Да — кимна Тина. — Правят от тях супа. Когато живеех в Хонолулу, баба ми приготвяше такава.

— Ти от Хонолулу ли си?

— Моцарт е по-подходящ за вечеря — нареждаше Барнс. — Или Бетовен. Нещо струнно. Този органна музика е твърде мрачна.

— Трагична — поправи го Тед, свирейки на въображаеми клавиши във въздуха. Поклащаше тялото си като Джеймс Мейсън.

— Мрачна — настоя Барнс.

Уредбата изпращя.

— О, трябва да видите това, — чуха гласа на Едмъндс. — Толкова е красиво.

— Къде е тя?

— Сигурно е навън — рече Барнс. Той стана и се приближи до илюминатора.

— Като розов сняг е — продължаваше Едмъндс.

Останалите се струпаха около прозорците.

Едмъндс беше навън, взела бе и видеокамерата. Едва различаваха очертанията й, сред плътния облак от медузи. Мекотелите бяха със съвсем миниатюрни размери, не по-големи от палец, излъчваха нежна, розова светлина. Наистина гледката наподобяваше снеговалеж. Някои от медузите плуваха съвсем близо до илюминатора и се различаваха ясно.

— Нямат пипала — отбеляза Хари. — Като пулсиращи торбички са.

— Точно така се придвижват — потвърди Бет. — Изхвърлят вода чрез мускулни контракции.

— Подобно на калмарите — рече Тед.

— Не са чак толкова усъвършенствани, но принципът е същия.

— Лепкави са — чу се гласът на Едмъндс. — Залепват по костюма ми.

— Розовото е направо фантастично — възхищаваше се Тед. — Като сняг при изгрев.

— Много поетично.

— И аз мисля така.