Както и да е, един ден, някъде по обед, той изхвърча от водата с невероятен писък. Държеше се за гърдите. Оказа се, че го опарила някаква медуза. Все още беше прилепнала към него. Брат ми се строполи на пясъка. Една от майките изтича, вдигна го и го откара в болница, преди още да изляза от водата. Не знаех дори къде се намира. Пристигнах в болницата доста късно. Мама беше вече там. Оказа се, че Тим е в шок — отровата на медузата била твърде силна за детското му тяло. Никой не ме винеше. Едва ли щеше да има някакво значение, дори ако бях седял на брега и го бях дебнал като ястреб — пак щеше да се опари. Но аз не бях седял на брега и години след този случай се обвинявах. Дълго след като той се беше възстановил. Всеки път, когато зървах белезите по гърдите му, в мен се пробуждаше вина. Но и това се преживява. Не можеш да се виниш за всичко, което става на този свят. Просто не можеш.
Двамата потънаха в мълчание. Някъде из станцията се чуваше тихо ритмично почукване, като удари на сърце. И неизменното бръмчене на въздушните помпи.
Бет беше вперила поглед в него.
— Сигурно си се чувствал ужасно, докато си гледал как Едмъндс умира.
— Странно, знаеш ли — рече Норман. — Но едва сега забелязах приликата.
— Сигурно си успял да изтриеш спомена. Искаш ли Валиум?
Той се усмихна.
— Не.
— Изглеждаш, сякаш всеки миг ще се разплачеш.
— Не. Нищо ми няма — той се изправи и се протегна. Приближи се към аптечката и затвори капака. След това се върна при нея.
— Какво мислиш за посланията, които получаваме? — запита го Бет.
— Убий ме — не знам — сви рамене Норман. Той се настани до нея. — Всъщност, имам една налудничава идея. Как мислиш — възможно ли е посланията да са свързани с животните навън?
— Защо?
— Хрумна ми едва, когато започнахме да получаваме спирални послания. Хари смята, че са такива защото съществото — легендарното то — смята, че ние мислим в спирали. Но напълно възможно е то, да мисли в спирали и затова да предполага, че ние също мислим в спирали. Сферата е кръгла, нали? И всички животни, които наблюдавахме, притежаваха радиална симетрия. Медузите, калмарите.
— Хубава идея — кимна Бет. — Само че калмарите не са радиално симетрични. Октоподите — да. Също като октоподите и калмарите притежават кръгово разположени пипала, но за разлика от тях са билатерално симетрични, с огледална лява и дясна страна — като нас. Пък и да не забравяме скаридите.
— Да, скаридите — Норман ги беше забравил.
— Лично аз не виждам връзка между сферата и морските животни — рече Бет.
Отново до ушите им достигна приглушеното, ритмично почукване. Седнал в креслото, Норман внезапно осъзна, че го усеща под краката си, като леко сътресение.
— Какво пък е това?
— Не зная. Струва ми се, че идва от вън.
Норман погледна към илюминатора и в този момент от уредбата се разнесе гласът на Барнс:
— До всички, до всички, събрание в комуникационната. Доктор Адамс дешифрира кода.
Отпърво Хари не искаше да им съобщи посланието. Той се наслаждаваше на своя триумф и настояваше да им обясни процеса на дешифриране — стъпка по стъпка. Първо, обясни им той, помислил, че посланието може да изобразява някоя универсална величина, или физичен закон, като път за общуване.
— Но, — рече им Хари, — би могло да е графично изображение — код на рисунка — която да представя непонятни за нас проблеми. В края на краищата — какво представлява картината? Ние рисуваме върху плоски равнини, например лист хартия. Определяме местоположението на обектите в рисунката по абсцисата и ординатата. Вертикалът и хоризонталът. Но чуждият разум може да вижда и да възприема изображенията по съвсем друг начин. Би могъл например да използва три измерения. Или да създава картината отвътре навън. С други думи, кодът беше невероятно труден. Затова в началото не можех да се похваля с някакъв успех.
По-късно, когато получих същото послание, но с дистанция между отделните цифри, Хари започнал да подозира, че посланието е съставено от отделни късчета информация — тоест думи, а не картини.
— Зашифрованите послания от думи са няколко основни вида — от най-прости до най-сложни. Първоначално нямаше никакъв начин да се определи, кой от методите за закодиране е бил използван. И тогава ми хрумна една мисъл.
Останалите чакаха, нетърпеливи да научат за хрумването.
— Защо въобще да се използва код? — запита Хари.
— Защо да се използва код? — повтори Норман.
— Точно така. Ако се опитвате да общувате с някого, няма да използвате код. Кодът е начин да се скрие информация. Следователно, вероятно разумът отсреща смята, че общува с нас открито, но всъщност допуска някакъв вид логическа грешка, разговаряйки с нас. Сиреч — създава код, без да възнамерява да го прави. Това предполага, че полученият код е от заместващ тип, с числа вместо букви. След като получих разстоянията между отделните цифри, аз се заех да заменям числата с букви, като използвах честотен анализ. При честотния анализ, кодът се дешифрира, като се базираме на факта, че най-използваната буква в английския език е „е“, следващата е „т“ и така нататък. И така — заех се да проследя най-често срещаните числа. Бях възпрепятстван от обстоятелството, че дори къса последователност от числа, като например две-три-две, може да представлява множество кодови възможности: две, три и пак две; двайсет и три и две; две и трийсет и две или двеста тридесет и две. По-дългите кодови последователности притежаваха още повече възможности.