Той се отпусна на твърдата, неподатлива койка. Облегна глава на стената.
— Здравей, Норман — рече нежен глас. — Радвам се, че и теб въвлякоха в това. В края на краищата, вината е само твоя, нали?
На вратата стоеше женска фигура.
Бет Халпърн, зооложката на групата, беше като етюд от контрасти. Висока, ъгловата жена на тридесет и шест, красива, въпреки острите черти и донякъде мъжествената осанка. В годините, откакто Норман я бе видял за последен път, мъжествеността й сякаш бе нараснала. Бет се занимаваше доста сериозно с бягане и вдигане на тежести, жилите и мускулите на ръцете и врата й изпъкваха видимо, а краката й, обути в къси шорти излъчваха сила. Косата й беше късо подстригана, по мъжки.
И същевременно тя носеше бижута и грим, а походката й бе все така привлекателна. Имаше мек глас, очите й бяха големи и влажни, особено когато разговаряше за живите същества, които изучаваше. В подобни случаи държанието й ставаше почти майчинско. Един от колегите й в университета я бе кръстил „Майката природа с мускули“.
Норман стана и тя го потупа по бузата.
— Стаята ми е до твоята, чух те като влезе. Кога пристигна?
— Преди час. Но все още съм в шок. Вярваш ли във всичко това? Мислиш ли че е реално?
— Мисля че е реално — тя посочи синия наръчник до компютъра.
Норман го вдигна и погледна заглавието — „Наредба за поведение на персонала по време на секретни военни операции“. Той прелисти няколко страници, изписани със сбит, ситен текст.
— Та там в общи линии се казва, — продължаваше Бет, — че ако не си държиш езика зад зъбите, те очакват дълги години военен затвор. И никакви телефонни разговори. Така че, Норман, нещата са много сериозни.
— И долу наистина има космически кораб?
— Има нещо. И тази мисъл е доста вълнуваща — тя заговори припряно. — От гледна точка на биологията, възможностите са направо главозамайващи — всички наши познания за живота произхождат от изучаване живите същества на една единствена планета — нашата собствена. А в известен смисъл тези живи същества си приличат. Всяко едно от тях — от амебата до човека — са построени на един и същ принцип, на основата на една и съща ДНК. А сега може би ще имаме възможността да се срещнем с живот, коренно различен от познатия ни — до последната молекула. Вълнуващо е, нали?
Норман кимна, но мисълта му беше другаде.
— Какво казваш — никакви разговори, така ли? Ами аз обещах да се обадя на Елен.
— Е, аз пък опитах да се свържа с дъщеря ми и те ми казаха, че връзката с континента е прекъсната. Ако въобще може да им се вярва. Военно-морските сили имат повече сателити, отколкото генерали, а се кълнат, че не могат да ми осигурят телефонна връзка. На това отгоре Барнс ме излъга, че нямал нищо против да се обадя. Представяш ли си?
— На колко е Дженифер? — попита Норман, доволен че съумя да изрови името й в паметта си. А как се казваше мъжът й? Беше физик, това Норман помнеше добре. Русокос, с брада. Носеше папионки.
— На девет. Играе бейзбол в Детската лига на Ийвстън. Не я бива много в учението, но е страхотен питчър — в гласа й се долови гордост. — Как е семейството ти? Елен?
— Добре е. И децата също. Тим е втори курс в Чикагския. Ейми отиде в Андоувър. А как е…
— Джордж? Разведохме се преди три години — прекъсна го Бет. — Джордж спечели едногодишна стипендия в Центъра за Атомни Изследвания в Женева и малко след като замина да търси екзотични частици, научих че е намерил онова, което е търсил. Тя е французойка. Казва че била страхотна готвачка — Бет сви рамене. — Както и да е, работата ми върви чудесно. Последните няколко години се занимавах с цефалоподи — калмари и октоподи.
— И как е?
— Много интересно. Човек изпитва странно усещане, когато започне да осъзнава колко интелигентни са тези същества, особено октоподите. Знаеш, предполагам, че октоподите са по-умни от кучетата и биха били чудесни питомци. Те са не само интелигентни, но и лесно привързващи се. Само че хората не го знаят.
— А можеш ли да ги ядеш? — запита я Норман.
— О, Норман — усмихна се тя. — Все още ли свързваш всичко с храната?
— Когато е възможно — отвърна Норман и потупа корема си.
— Е, тук храната няма да ти се понрави. Ужасна е. Но отговорът е — не — тя щракна с пръсти. — Не бих могла да ям октоподи след всичко, което научих за тях. Което ми напомня да те питам — какво знаеш за Хал Барнс?
— Нищо, защо?
— Питах насам-натам. Оказа се, че Барнс не е във флотата. Вече не е.
— Искаш да кажеш, че е пенсиониран?
— Още през 81-ва. Завършил е подготовка за космоинжинер в Калифорнийския технологичен, а след като се пенсионирал, работил при Грюман. После бил член на Военно-Морския Научен Съвет на Националната Академия, след това помощник-секретар в Министерството на Отбраната и член на Надзорния Съвет по Отбранителни Системи и същевременно участвал в Научния Съвет по Отбрана, от чийто услуги се ползват Обединения щаб и Секретариата по отбрана.