Блясна синя светкавица и дори през сухата дървесина Джим почувства вълната, която пречупи края на пръчката. С мъчителна гримаса той изпусна овъгленото дърво и разтривайки вцепенените си пръсти, отстъпи няколко крачки назад. За един момент той се поколеба с намерение да побегне отново, но след това с мрачна усмивка свали от рамо пушката. Той знаеше, че не напразно беше носил тази пушка през целия мъчителен път. Сега сфероидът беше в негови ръце. Той коленичи, прицели се и стреля. Зачу се тежък тътен от падането на кълбото. Джим извика. Куршумът бе направил повече, отколкото той очакваше. Не само бе отхвърлил металическия нокът, но и беше направил широк пролом в скалния връх. Щеше да бъде много трудно за сфероида да използва отново тази част на скалата.
Той погледна надолу. Наистина кълбото беше на дъното. Джим Ируин се усмихна. Ако проклетата сфера протегнеше нова и нова кука към върха на скалата, той и тях ще разбие. Имаше достатъчно патрони в джоба си и луната скоро щеше да изгрее и да даде достатъчно светлина. Освен това сфероидът проявяваше достатъчно интелигентност и не би продължил една такава безполезна борба. Рано или късно той ще трябва да се върне. И тогава може би нощта ще му помогне да скрие следите си.
Но… дъхът на Джим внезапно спря. Очите му се напълниха със сълзи. Защото долу, в призрачната светлина, от кълбото се подаваха едновременно три снабдени с куки пръчки. Те бавно се вцепиха в скалния връх на разстояние от около четири стъпки една от друга. Джим Ируин свали пушката от рамото. Първият изстрел попадна точно и изби лявата кука. Вторият изстрел също беше толкова точен и отхвърли средната кука. Но докато се извръщаше, за да се прицели в третата, Джим видя, че това беше безнадеждно — първата кука беше отново на мястото си.
Нямаше значение колко добре щеше да стреля — една от пръчките винаги щеше да бъде закачена за скалата и да тегли кълбото нагоре.
Джим окачи вече безполезната пушка на клона на някакво близко дърво и побягна в мрака. Докато тичаше, мислеше усилено. А сега? Къде отиваше той? Какво би могъл да направи? Съществуваше ли сила, която би могла да спре проклетия предмет зад него?
Той си спомни за динамита.
Като измени посоката, умореният човек се насочи към своя лагер край езерото. Над него блестяха звездите, показвайки му пътя. Джим загуби всякаква представа за време. Той тичаше и тичаше и през цялото можеше да се чуе кълбото близо зад себе си. Близо…
Скоро след изгрева на слънцето Джим Ируин достигна езерото. Пот обливаше тялото му и дрехите му бяха съвсем мокри. Той се олюляваше и почти падаше, но видът на динамита му вля нови сили. Обмисли внимателно какво да прави. Да постави фитил? Но скоростта на горенето на фитила не беше постоянна и ще бъде невъзможно възпламеняването да се предвиди с абсолютна точност. А експлозията требваше да стане в момента, когато сфероидът преминава върху динамита. Джим трескаво се огледа и видя пистолета на мястото, където го беше оставил в колибата.
Отпадналите му очи пламнаха. С трескава бързина той грабна изпълнения наполовина сандък и изсипа всичките останали капсули между динамитните патрони. След това внимателно постави сандъка върху по-раншните си следи на около двадесет метра от един голям камък. Имаше известен риск — динамитът можеше да избухне всеки момент — но това нямаше значение. Джим би предпочел да бъде разкъсан на парчета, отколкото да свърши жив, но парализиран в отвратителната месарница на кълбото.
Едва бе залегнал зад камъка, когато неговият преследвач се появи върху малкия склон на около петстотин метра назад. Джим се притисна към земята. Пред него между скалите се намираше вертикална цепнатина. „Това ми и трябваше“ — помисли той. Можеше да се прицели през цепнатината в динамита и в същото време да бъде защитен от експлозията. Ако, разбира се, това беше някаква защита при избухването на динамита само на някакви си двадесет метра… Той се просна по корем, като наблюдаваше приближаващото се кълбо.
Джим се чувстваше съвсем изтощен. Кога за последен път беше спал? От часове насам той за пръв път лягаше. Часове?…Хо!… Това бяха дни!… Цялото тяло го болеше. С гърба си чувстваше утринното слънце и това го правеше сънлив… Но не!… Ако се поддаде, ако заспи сега, Джим Ируин ще отиде в ужасяващата колекция на кълбото. Пръстите му се свиха около пистолета. Остана буден. Ако загуби — ако сфероидът не бъде спрян от експлозията, — все пак ще му остане време да пусне един куршум през главата си. Погледът му се плъзна надолу към пистолета и след това напред към сандъка с динамит. Ако съгласува всичко както трябва, кълбото ще бъде разбито. Той се отпусна малко и погледна наоколо. Някаква птичка пееше горе из дърветата, в езерото плясна риба.