Изведнъж изтръпна. Проклятие!… Сега ли именно трябваше да се появи тази гризли!… Огромната мечка душеше внимателно сандъка с динамит и глухо изръмжа. Ируин спря да диша. Само едно докосване можеше да възпламени капсулите… Но мечката вдигна главата си от сандъка. Малките й очички се спряха на търкалящия се сфероид, който беше вече на около четиридесет метра. Джим Ируин се усмихна. Докато не беше срещнал кълбото, мечките гризли бяха единственото нещо, от което някога се беше страхувал. И сега той наблюдаваше най-страшните си врагове, изправени един срещу друг.
На около шест стъпки от мечката кълбото спря. Мечката се изправи на задните си крака. Страшните зъби ослепително блеснаха между червените й устни. Деловитото кълбо се опита да я заобиколи. Но мечката с ръмжене се хвърли срещу него. Страшната й лапа с черни, остри като коса нокти, се стовари върху кълбото. Такъв удар можеше да убие носорог. Кълбото бе отхвърлено близо метър назад. То спря за миг и след това отново тръгна напред, без да се интересува от мечката. Но господарят на горите не беше удовлетворен. Със светкавична бързина мечката се обърна и застанала пред кълбото, го сграбчи. Мощните лапи го притискаха, страшните челюсти се сключиха върху сивата повърхност. Ируин полудял, се изправи.
— Смачкай го!… Разбий го!… — завика дрезгаво той. Но изведнъж върху сивата повърхност на кълбото блясна ярък метал. Грамадната мечка мъчително измуча и падна на земята с прорязано гърло. Джим Ируин видя кървавото острие да се прибира в сивия сфероид, който отново, както преди, се затъркаля напред по следите на човека.
Джим грабна пистолета, много спокойно и внимателно се прицели в динамита и дръпна спусъка. Той чу първо шума. След това гигантски ръце го вдигнаха от мястото му и пак го оставиха. Той падна тежко, заболя го, но това не го интересуваше. Птиците бяха замлъкнали. Чу се тътен от нещо, тежко падащо на тревата на няколко метра от него. След това стана тихо. Тялото му още го болеше. Той повдигна замътената си глава и видя… една голяма димяща дупка в земята. Видя също и сфероида. Той беше под една висока ела на около тридесетина метра и изглеждаше сивобял от полепналия по повърхността му скален прах.
Докато го гледаше, сфероидът се затъркаля срещу него. Джим потърси с ръка наоколо пистолета си. Нямаше го. Беше го изпуснал някъде далеч от себе си. Кълбото беше вече на една стъпка от него и Ируин затвори очи. Той почувствува студени металически пръсти, които го докосваха, хващаха, повдигаха. Тялото му беше вдигнато във въздуха, повъртяно насам и натам. Изтръпнал, той очакваше отвратителната спринцовка със зеленикавата течност. Жълтата муцуна на един гущер с трепкащи клепачи застана пред очите му…
Бавно сфероидът го постаави обратно на земята. Когато няколко секунди след това той отвори очи, кълбото се търкаляше назад. Гледайки го да си отива, Джим глухо изрида. Това беше може би няколко секунди, преди да чуе мотора на хидроплана. Той отвори очи и видя надвесения над него Уолт Ленъд. По-късно, в самолета, на пет хиляди метра над долината Уолт внезапно се усмихна, хлопна Джим по рамото и извика:
— Слушай, Джим, какво ще кажеш, да грабнем няколко от тези праисторически или как ги наричаш там гущери, когато онзи валчест музеен пазач го няма, а?… Както казваш, учените ще дадат маса пари…
Очите на Джим светнаха:
— Това е идея — съгласи се той.
След това продължи горчиво:
— Аз можех по същия начин да лежа сега там. Но проклетият предмет изобщо не ме пожела. Като че само искаше да ме пита колко съм платил за стария си костюм… Просто ме пипна и си отиде. А как бягах…
— Да — съгласи се Уолт. — Това е проклета загадка. Аз се възхищавам от твоята издръжливост, Джим. — И като погледна изтощеното лице на приятеля си, добави: — Това нощно бягане доста ти струва. Отслабнал си поне с пет килограма…