— Фалшива е — бързо отсече Ерика.
— Не е! — стреснато отвърна Абдул.
— Йероглифите не са истински. В тях няма смисъл. Просто безсмислена редица от знаци.
— Значи отгоре на всичко четете и тайнственото писмо!
— Такива е специалността ми. Особено надписи от времето на Новото царство.
Абдул обърна статуетката и погледна йероглифите.
— Платих висока цена за тази вещ. Сигурен съм, че е истинска.
— Може би статуетката е истинска, но не и надписите. Навярно надписът е добавен с цел статуетката да изглежда още по-ценна. — Ерика се опита да изтрие част от боята. — Пигментът изглеждаше стабилен.
— Добре, нека ви покажа още нещо. — Абдул бръкна в шкафчето и извади малка картонена кутия. Свали капака, отбра няколко скарабея и ги подреди. С показалеца си побутна единия от тях към Ерика.
Тя го разгледа. Беше изработен от порьозен материал, изкусно резбован във формата на познатия торен бръмбар, почитан от древните египтяни. Обърна го и с изумление съзря именния знак на Сети I. Резбованите йероглифи бяха изключително красиви.
— Фантастичен образец — каза тя и го остави на тезгяха.
— Да разбирам ли, че нямате нищо против да притежавате тази антика?
— Ни най-малко. Колко струва?
— Ваша е. Подарявам ви я.
— Не бих могла да приема такъв подарък. Защо искате да ми го направите?
— Да приемем, че това е арабски обичай. Но ви предупреждавам, че не е автентичен.
— Мисля, че е истински.
— Не е истински, защото синът ми го е правил.
— Интересно — каза Ерика и отново разгледа йероглифите.
— Синът ми е много добър.
— От какво е изработен?
— От стара кост. В древните катакомби в Луксор и Асуан има огромни хранилища, пълни с мумии. Синът ми използва подобни кости за скарабеите. А за да изглежда резбата естествено похабена и изтъркана, ги пъхаме в гушите на пуйките. Мине ли веднъж през пуешкото храносмилане, всичко е наред.
— Признавам, че се излъгах.
— Не се разстройвайте. Занесоха няколко скарабея в Париж. Там корифеите, дето си мислят, че знаят всичко, ги изследваха.
— Сигурно въглероден анализ — вметна Ерика.
— Не разбирам, но ги обявиха за напълно автентични. Е, костта със сигурност е автентична. И тъй, скарабеите на сина ми са в музеите по целия свят.
Ерика саркастично се изсмя. Сега разбра, че пред нея стои истински експерт.
— Казвам се Абдул Хамди, моля те, наричай ме Абдул. Как е твоето име?
— О, извинете. Ерика Барън. — Тя постави скарабея на тезгяха.
— Ерика, за мен ще е удоволствие да изпием по един ментов чай.
Абдул подреди предметите по местата им, после дръпна тежките червено-кафяви завеси. Беше й приятно да разговаря с него, но се поколеба за миг, преди да го последва в задната част на магазина. Тя бе почти толкова голяма, колкото и предната, с тази разлика, че не се виждаха никакви врати и прозорци. Стените и подът бяха толкова плътно покрити с ориенталски килимчета, сякаш се намираше в шатра. В средата бяха струпани няколко възглавници, една ниска масичка и наргиле.
— Един момент — каза Абдул. Завесата се спусна зад него и Ерика остана сама.
Загледа се в няколкото предмета, плътно увити в плат. После дочу тракането на мънистата и приглушените думи на Абдул, който поръчваше чай.
— Седни — покани я Абдул, когато се върна. — Не ми се случва често да общувам с красиви и образовани жени. Кажи ми, дете мое, от коя част на Америка си.
— От Толидо, щата Охайо — каза Ерика с известно безпокойство. — Но сега живея в Бостън. Или по-точно в Кеймбридж. Той е съвсем близо до Бостън.
Очите на Ерика бавно обходиха цялата стая. Самотната крушка, която висеше от тавана, придаваше на ориенталските килими една неповторима мека плътност…
— Да-а, Бостън. Сигурно е красиво в Бостън. Имам един приятел там. От време на време си пишем. Всъщност синът ми пише. Аз не мога да пиша на английски. Тук имам едно писмо от него. — Абдул затършува в малкото шкафче до възглавницата си и извади писмото, адресирано до него, Абдул Хамди, Луксор, Египет. — Може би го познаваш?
— Бостън е голям град… — започна Ерика, но зърна обратния адрес: Д-р Хърбърт Лоуъри, шефът й. — Познавате доктор Лоуъри? — невярващо попита тя.