Видяха се едновременно. Ричард се затича и я взе в прегръдките си, тя пусна чантите си, а хората зад тях трябваше да ги прескачат. Прегърнаха се, без да си продумат, чувствата им вече бяха изяснени. Накрая Ерика се отдръпна.
— Ти беше прав, Ричард. От самото начало се държах като ненормална. Това, че съм жива, си е чист късмет.
Очите на Ричард се напълниха със сълзи, нещо, което Ерика никога не бе виждала.
— Не, Ерика, и двамата бяхме прави, и в същото време и двамата сгрешихме. Това означава само, че имаме още много да учим един за друг и, повярвай ми, аз наистина желая това.
Ерика се усмихна. Не разбра думите му много добре, но те някак си я успокоиха.
— А, между другото — каза Ричард, — тук има един човек от Хюстън, който иска да те види.
— Тъй ли?
— Да. Явно познава доктор Лоуъри, който му е дал моя телефон. Ето го там.
— Боже господи! Джефри Райс!
Джефри Райс се приближи и маниерно свали стетсъновата си шапка.
— Извинете, че ви прекъсвам в такъв момент, но, мис Барън, ето ви чека за това, че открихте статуята на Сети I.
— Май не ви разбирам — усмихна се Ерика. — Сега статуята е собственост на египетското правителство. Не можете да я купите.
— Точно това имам предвид. По този начин моята си остава единствената извън Египет. Благодарение на вас тя струва много повече отпреди. Град Хюстън ви е безкрайно задължен.
Ерика погледна чека за десет хиляди долара и избухна в смях. Ричард, който не проумяваше какво става, видя лъчезарното й лице и също се засмя. Райс сви рамене и, все още с чека в ръка, ги изведе навън под яркото бостънско слънце.