— Два пъти сме се срещали и от време на време си пишем. Много се интересуваше от една глава на Рамзес II, която имах преди около година. Прекрасен човек. Много умен.
— Наистина — каза Ерика, изумена от факта, че Абдул си пише с такава изтъкната фигура като доктор Хърбърт Лоуъри, председателя на отдела за Близкия Изток в Бостънския музей за изящни изкуства. Вече се чувстваше значително по-спокойна.
Абдул сякаш прочете мислите й и извади от кедровото си шкафче още няколко писма.
— Тези са от Дюбоа, от Лувъра, а тези от Колфийлд, от Британския музей.
Мънистата на входната врата отново тракнаха. Абдул протегна ръка, дръпна завесите и каза нещо на арабски. В стаята безшумно влезе момче с мръсна бяла галабия. Остави чашките в металните им кошнички до наргилето. Абдул пусна няколко монети в подноса и задържа завесата, докато момчето излезе. След това се обърна към Ерика и се усмихна.
— Безопасно ли е за мен? — попита тя и посочи чашата си.
— Дали е безопасно? — Абдул бе изненадан.
— Такива страхотии ми наговориха за водата в Египет…
— А, имате предвид за стомаха. В чайната водата ври постоянно. Наслаждавайте му се. Това са жежки, безводни земи. Стар арабски обичай е да се пие чай или кафе с приятели.
Те мълчаливо отпиха. Ерика бе приятно изненадана от тръпчивата свежест на чая.
— Кажи ми, Ерика… — наруши Абдул тишината. Той произнесе името й по особен начин, поставяйки ударението на втората сричка. — Освен, разбира се, ако имаш нещо против въпроса ми, защо стана египтолог?
Въпросът не я изненада. Бяха й го задавали хиляди пъти, а майка й така и не можа да проумее защо едно хубаво и младо еврейско момиче, което „си има всичко“, ще се занимава с египтология. Тя се опита да промени решението й, отначало с кротки разговори: „Какво ще кажат приятелките ми?“, после с увещания — „Как ще се издържаш!“ и накрая с открити заплахи — запор на издръжката й. Но всичко бе напразно. Ерика продължи образованието си и една от причините бе именно упорството на майка й.
Естествено тя не се бе замисляла каква работа би могла да намери, след като завърши. Също така беше вярно, че от чист късмет се устрои в Бостънския музей за изящни изкуства, докато повечето й състуденти бяха безработни. И въпреки това тя обичаше науката за древния Египет. В отдалечеността на епохата, в нейната тайнственост, в невероятното й богатство, в изумителната ценност на малкото открити материали имаше нещо, което я привличаше и омагьосваше. В подобни мигове тя се питаше дали човечеството изобщо е претърпяло някакво развитие.
Ерика погледна Абдул.
— Влюбих се египтологията, защото тя ме омагьоса. Бях съвсем малка, когато отидохме със семейството ми в Ню Йорк. Единственото, което си спомням, е, че в музея „Метрополитън“ видях мумия. После в колежа се записах в курс по древна история. Това е. — Тя сви рамене и се усмихна.
— Странно — каза Абдул. — За мен това е просто работа, по-добра от убийствения земеделски труд. Но за теб… — Той сви рамене. — Разбира се, след като си щастлива, всичко е наред. Колко си годишна, детето ми?
— Двадесет и осем.
— А мъжът ти, той къде е?
— Още не съм омъжена — каза тя най-после. — Проявяваш ли интерес, Абдул? — и отново се усмихна.
— Дали проявявам интерес? Аз винаги проявявам интерес — разсмя се Абдул. — Ислямът позволява на правоверните да имат по четири жени. Но ако ме питаш, едва ли ще мога да понеса четири пъти радостта, която ми дава единствената ми жена. И все пак, двадесет и осем годишна и още неомъжена… Странен свят.
Ерика погледна Абдул, той отпи от чая си.
— Имаш ли нещо против да те снимам?
— За мен е удоволствие.
Докато Абдул се изправи на възглавницата и оправи сакото си, тя извади своя „Полароид“ и сложи светкавицата. Неестествена бяла светлина озари стаята и секунда по-късно апаратът изхвърли непроявената снимка.
— Ех, ако руските ракети работеха тъй добре, както и фотоапаратът ти — каза Абдул и се отпусна. — И тъй, ти си най-красивият и най-младият египтолог, влизал в магазина ми. Искам да ти покажа нещо наистина специално.
Той бавно се изправи на крака и повдигна покривалото на един предмет, висок около шест фута.
— Боже мой! — каза тя невярващо. Пред нея стоеше статуя в естествени размери. Трескаво се изправи на крака, за да я разгледа по-отблизо.
Абдул гордо отстъпи встрани, подобно на художник, който представя венеца на творенията си. Лицето бе направено от масивно злато и напомняше маската на Тутанкамон, но с по-фина изработка.