— В магазина няма никой. По пода има натрошени стъкла и малко кръв, но е празен.
— Искам да се махна оттук. — Това бе първото й свързано изречение.
— Разбира се, но първо ми разкажи какво се случи.
— Искам да отида в полицията — продължи тя и отново затрепери. Затвори очи и в главата й отново се появи ятаганът, който се врязваше в гърлото на Абдул. — Видях как убиват човек. Преди секунди. Беше ужасно. Досега дори не бях виждала кръв. Моля ви, искам да отида в полицията.
Умът й най-после започваше да работи. Тя погледна мъжа, който стоеше пред нея. Беше висок, слаб, към четиридесетгодишен, с остри черти и обгоряло от слънцето лице. Видът му бе властен. След раздърпаните араби за Ерика бе достатъчно да види безупречното му облекло, за да му повярва.
— Имах нещастието да видя как убиват човек — каза тя накрая. — Погледнах зад завесата и видях трима мъже. Единият беше на вратата, другият държеше стареца, а третият… — беше й трудно да продължи, — а третият му преряза гърлото.
— Разбирам — замислено каза Ивон. — Как бяха облечени тримата?
— Изобщо не съм убедена, че разбирате — повиши тон Ерика. — С какво били облечени! Аз не ви говоря за някакви си джебчии. Опитвам се да ви обясня, че тук бе убит човек. Убит!
— Вярвам ви. Но тези мъже араби ли бяха или европейци?
— Араби, облечени в галабии. Двамата бяха съвсем мръсни, другият изглеждаше по-заможен. Божичко, само като си помисля, че бях дошла тук, за да си почина! — Тя поклати глава и понечи да стане.
— Можете ли да ги разпознаете? — кротко попита Ивон и положи длан на рамото й, за да я успокои и да я подкани да седне отново.
— Не съм сигурна. Стана толкова бързо. Сигурно ще разпозная този с ятагана. Не знам. Изобщо не видях лицето на мъжа до вратата. — Тя вдигна длан и с изненада забеляза колко силно трепери. — Дори не съм сигурна, че съм видяла всичко това. Говорехме си с Абдул, собственика на магазина. Всъщност говорехме от доста време, пиехме чай. Беше очарователен, жизнен човек. Божичко… — Тя прокара пръсти през косата си. — И казвате, че там няма никой? — Тя посочи към завесата.
— Вярвам ви. — Ръката му още беше на рамото й и това сякаш я успокояваше.
— Но защо са отнесли и тялото?
— И тялото? Какво друго са отнесли?
— Отнесоха една статуя, която стоеше ето тук — каза Ерика и посочи с пръст. — Изумителна статуя на древен египетски фараон…
— Сети I — прекъсна я Ивон. — Този ненормален старец е държал статуята на Сети тук!
— Вие знаете за статуята? — попита Ерика.
— Знаех, да. Дори сега дойдох тук специално, за да обсъдим въпроса с Хамди. Преди колко време се случи всичко това?
— Не мога да преценя. Петнадесет, двадесет минути. Когато вие влязохте, си помислих, че убийците се връщат.
— По дяволите! — изруга Ивон и се заразхожда напред-назад из стаята. Свали бежовото си сако и го остави на една от възглавниците. После спря и рязко се обърна към Ерика: — Вие видяхте ли статуята?
— Да. Беше невероятно красива. Най-впечатляващото нещо, което съм виждала през живота си. Дори и най-добрите образци от съкровището на Тутанкамон не могат да се сравнят с нея. Прекрасно свидетелство за това какви висоти са достигнали майсторите от Новото царство по времето на деветнадесетата династия.
— Деветнадесетата династия? Откъде знаете това?
— Аз съм египтолог — каза Ерика и това някак й помогна да си възвърне самочувствието.
— Египтолог? Изобщо не приличате на египтолог.
— И на какво според вас трябва да прилича един египтолог? — кисело попита тя.
— Добре де, исках да кажа, че не бих се досетил сам — извини се Ивон. — Това че сте египтолог ли накара Хамди да ви покаже статуята?
— Така поне мисля.
— Постъпил е глупаво. Страшно глупаво. Не проумявам защо е трябвало да поема такъв риск. Имате ли изобщо представа каква е стойността на статуята? — попита Ивон почти ядосано.
— Безценна е — отговори Ерика. — Това е още една причина веднага да се отиде в полицията. Тази статуя е национално богатство. Знаех за нелегалната търговия с антики, но не съм и предполагала, че може да се стигне до образци с такава стойност. Трябва нещо да се направи.