Ерика се отпусна върху големите възглавници в средата на стаята. Всички тези събития я бяха изтощили. Много добре знаеше, че претърсването е незаконно, но замълча. Разсеяно наблюдаваше двамата мъже. Те бяха приключили с шкафовете и сега сваляха килимите от стените.
Докато работеха, разликата между тях изпъкваше с още по-голяма сила. Не само във външния вид. Проличаваше и в начина, по който се движеха, по който докосваха предметите. Раул беше прям и груб, често разчиташе само на силата си. Ивон бе внимателен и разсъдлив. Раул бе постоянно в движение, навеждаше се, изправяше се, свиваше глава между мощните си рамене. Ивон стоеше изправен и наблюдаваше всичко от определено разстояние. Беше навил ръкавите на ризата си. Внезапно тя разбра кое прави Ивон по-различен. Имаше поддържаното, салонно излъчване на аристократ от деветнадесети век.
Ерика нервно стана и отиде до тежките завеси. Искаше й се за малко да излезе на въздух, но се страхуваше да погледне в магазина въпреки уверенията на Ивон, че тялото е изнесено. Накрая се реши, протегна ръка и дръпна завесата.
И изкрещя. На два фута от себе си видя лице, което се бе обърнало да я погледне при шума на завесата. Натрапникът, не по-малко изплашен от самата нея, изпусна съдовете, които бе награбил и в магазина се разнесе силен трясък.
Раул реагира светкавично, профуча край Ерика и влезе в магазина. Ивон го последва. Крадецът се препъна в натрошените съдове и се засили към вратата, но Раул, бърз като котка, му нанесе рязък саблен удар между плешките и го повали на пода. Обърна го по гръб. Не повече от дванадесетгодишно момче.
Ивон се обърна към Ерика.
— Добре ли си? — меко я попита той.
Ерика поклати глава.
— Не съм свикнала с такива неща. — Тя все още стискаше завесата.
— Внимателно погледни това момче. Искам да съм сигурен, че не е един от тримата. — Той я прегърна през раменете, но тя учтиво се дръпна.
— Нищо ми няма — каза тя и осъзна, че е реагирала толкова бурно, защото бе потискала стреса си и тази случка е отприщила всичко насъбрано досега. Пое си дълбоко дъх и приближи разтрепераното дете. — Не — кратко отговори тя.
Ивон изстреля няколко изречения на арабски и момчето панически се изправи на крака, втурна се към вратата и излетя навън с такава скорост, че мънистените нанизи дълго не можаха да се успокоят.
— От беднотията по тия краища хората придобиват инстинкта на лешоядите. Усещат къде се е случило нещастие.
— Искам да си тръгвам. Не знам къде да отида, но искам да се махна оттук. И все още съм на мнение, че полицията трябва да знае за това.
Ивон протегна ръка и я постави на рамото на Ерика. Заговори й бащински.
— Полицията може да научи, без да се намесваш пряко. Това в края на краищата си е твоя работа, но, повярвай ми, говоря ти истината. Египетските затвори конкурират турските.
Ерика се взря в непроницаемите очи на Ивон, после погледна ръцете си. Още трепереха. След като бе видяла мизерията и хаоса, които царяха в Кайро, никак не й беше трудно да повярва на думите на Ивон.
— Искам да се върна в хотела.
— Разбирам те. Но, моля те, позволи ни да те придружим. Просто изчакай минута, докато вземем писмата. Веднага се връщам. — И двамата се скриха зад тежката завеса.
Ерика мина зад счупения тезгях и се втренчи в бъркотията от натрошени стъкла и съсирена кръв. Трудно потисна гаденето и за късмет бързо намери това, което търсеше — фалшивия скарабей, който й бе подарил Абдул, същия, който синът му така изкусно бе резбовал. Тя го пъхна в джоба си и побутна с крак потрошените съдове. Двете автентични антики бяха сред парчетата. Бяха просъществували шест хиляди години, за да се счупят най-накрая в този злочест магазин, в ръцете на дванадесетгодишен крадец. Стана й болно от това безсмислено прахосничество. Погледът й се спря върху кръвта и трябваше да затвори очи, за да спре напиращите си сълзи. Един човешки живот бе секнал заради човешката алчност. Опита се да възстанови в паметта си лицето на човека с ятагана. Чертите му бяха остри, типични за бедуин, кожата му беше с цвят на полиран бронз. Но не успя да си спомни лицето му в детайли.
Отново отвори очи и огледа магазина. Силен гняв замести напиращите сълзи. Заради Абдул Хамди искаше да отиде в полицията, за да може престъпникът да бъде заловен и предаден на правосъдието. Но думите на Ивон несъмнено бяха достоверни. И ако не беше абсолютно сигурна, че ще разпознае убиеца, то отиването в полицията просто не си струваше риска. Ерика се наведе и вдигна едно от по-големите парчета от делвите. Тя отново изпадна под влиянието на магическата древност и с изумителна лекота пред нея изплува статуята на Сети. Нямаше никакво съмнение във факта, че статуята трябваше да се намери. Не бе и предполагала, че предмети с такава стойност са обект на незаконна търговия.